Мариша и Лиза също се разделиха.
— Сигурна ли си, че повече не ти трябвам? — попита Мариша новата си приятелка.
— Необходима си ми, но съвестта не ми дава да те моля да останеш още при мен. Налага се да свиквам с мисълта, че Виталик го няма, че съм сама и че някак си трябва да живея с това.
— Отначало ще ти бъде трудно.
— Ще бъде, и какво?
— Хайде да направим така. Аз ще мина покрай нас, ще свърша нещо, а привечер, ако се почувстваш зле, ще дойда пак при теб. Става ли?
— Става! И заедно ще обсъдим нашите по-нататъшни разследвания.
— Именно за това си мислех и аз.
Те се разделиха до вечерта, много доволни една от друга. Мариша се прибра вкъщи. А Лиза се отправи към дома си, където за първи път от години насам никой не я очакваше. Нямаше за какво да бърза да приготвя обяд, да пере и да чисти за връщането на Виталик. Сега с всичко това можеше да се занимава, когато реши. Ако искаше, въобще нямаше да готви! Ако пожелаеше, щеше да се отбие в някое кафене! Пълна свобода на избор!
Осъзнавайки тази важна мисъл, Лиза се спря.
— Хайде бе — измърмори си тя — изглежда животът на вдовиците имал и хубави страни!
После продължи нататък, но вече, без да бърза, с малки бавни крачки. Може да се поразходи. Може да се поогледа настрани. Може да седне някъде да хапне порция пелмени, ето там, в онова заведение. Разбира се, Лиза не си купи пелмени. Вкусът от неочакваната свобода я беше ударил по главата, но не чак до такава степен. Тя не възнамеряваше да се трови точно сега, когато след мъката и тъгата дойде осъзнаването, че стои на прага на нов и кой знае, може би по-добър живот.
Лиза не мислеше и да се хвърля под някоя кола. Напротив, стоеше в края на тротоара и внимателно гледаше напред, за да уцели онази секунда, в която транспортният поток щеше да се разреди достатъчно и на нея ще й се удаде възможност да се шмугне между забързаните коли. Да, тя не беше на пешеходна пътека и какво от това? Сложете ръка на сърцето си и кажете, колко пешеходци пресичат на непозволени места? Много. Почти всички.
На практика, всеки от нас поне веднъж в живота си е пресичал пътя на червен светофар. А ако се намери такъв човек, който винаги чака зелена светлина и пресича само на „зебра“, то на този тип мястото му е в Кунсткамерата1, редом с експонатите на другите уроди.
Например, досега Лиза беше пресичала сто пъти на неразрешени места, но знаеше елементарното правило как да го прави, при това да остане цяла и невредима. Просто трябваше да бъдеш още по-внимателен, отколкото на обикновената пешеходна пътека. И тогава, мислеше си тя, нищо лошо няма да ти се случи. На пешеходната пътека, точно обратното, отпускаш се и може да не забележиш опасността. А иначе, всички твои органи чувстват напрежение, така че и опасността ще видиш навреме.
И Лиза я видя. Вече беше застанала на разделителната линия, когато видя някакво младо момиче зад волана на сребриста „Хонда“, което реши да заобиколи едно препятствие на пътя — липсващ капак на канализационна шахта. Цялото внимание на начинаещата шофьорка беше насочено към дупката. Стоящата по средата на платното Лиза, тя забеляза твърде късно. Наложи се Лиза да се дръпне назад, точно където минаваше отсрещният поток с коли.
Но в този момент и там се случи аварийна ситуация. Една маршрутка беше спряла в нарушение, за да качи пътници. После реши да продължи, а минаващият в този момент джип трябваше да промени траекторията си, за да не удари маршрутката. Лиза успя само да ахне, откривайки, че от едната страна на безопасната линия я притискаше сребристата хондичка, а от другата, срещу нея неумолимо летеше грамадата на черния джип.
Нямаше какво да направи. Беше попаднала буквално между два огъня. Господи! Трябваше да мине по пешеходната пътека! Ако я сгазеха там, Лиза поне щеше да има право на някаква компенсация за морални и физически загуби! Но тази мисъл изчезна, както се и появи. А Лиза страшно се ядоса на себе си. Проклета идиотка! Каква компенсация! Ей сега ще я смачкат като палачинка и това е!
— Прощавайте всички! — изпищя Лиза и се приготви за неизбежната смърт като затвори очи.
Вятърът я блъсна, след това се чу клаксон, а не песен на ангелски гласове. И Лиза отвори очи.
— Ти какво правиш там, решила си да подремнеш ли? — крещеше й някакъв мъж от преминаваща покрай нея кола. — Всички жени сте смахнати, но ти си пълно ку-ку!