Тогава останах и с друго впечатление: че тази жена не може да е сама. Някъде наблизо, в страната или в чужбина, трябваше да има съпруг, някой, който е нейната мъжка половина. Не знам защо, но ми се стори създадена да бъде с някого. Странно…
Отново се спря, усмихна се. След това рязко се обърна към събеседника си.
— Всички тези неща, разбира се, не съм ги написал в книга. Рядко, застанал пред белотата на хартията, успяваш да съхраниш връзката с реалността, да бъдеш искрен…
Интересното е, че това момиче беше създадено за връзка, за сватба… Не знаех каква възраст да й дам; в никакъв случай не беше прекалено млада; може би беше на трийсет — трийсет и няколко години…
Гледах я доста, може би твърде дълго, и това ме ядоса. По никакъв начин не исках да изглеждам така, сякаш съм отворен за нова любовна връзка. Така или иначе лесните успехи никога не са ме привличали, не бях някой зажаднял и готов да се задоволи с каквото и да е. Бих се изнервил много, ако някой беше уловил погледа ми: младият белетрист, който проследява жадно с очи непозната жена… Ужасно. Какъвто и жест на ухажване да бях направил онази вечер, той би бил неуместен. Понеже влязох в онази къща като специален гост, веднага след излизането на новата ми книга, се предполагаше, че нищо не би могло да ми бъде отказано; още по-малко пък една непозната жена. Сякаш всички присъстващи там ми бяха длъжници за нещо и беше издадена всеобща разпоредба никой да не ме засяга по никакъв начин даже и с поглед — така, както не биваше да бъдат засягани министрите или високопоставените гости в нечий дом — и затова би било безкрайно вулгарно да приема или да се възползвам от тази ситуация… Но понеже ти разказвам всичко това, ще продължа и нататък. Има неща, които никой не изрича, но за мен положението на писател има няколко наистина неприятни аспекта. Не зная как е в другите страни, но тук хората още не са се научили как да говорят и как да се държат с един писател. Винаги бъркат човека с автора на книгите му и го измъчват с ласкателства или безкрайни припомняния, че е написал еди-кой си роман, че е създал еди-кой си женски образ или формулирал еди-кой си афоризъм. Това ми се струва наистина вбесяващо; все едно в присъствието на някой хирург да се чувстваш задължен да говориш единствено и само за операции и непрекъснато да му напомняш, че е спасил от смърт еди-коя си госпожица. Или пък да поканиш на масата си някой тенор и да му говориш през цялото време за опера, а за десерт да го помолиш да изпее любимите си арии, като предварително ги изсвириш с уста, за да му ги припомниш…
Преместих се в другата стая, за да мога директно да взема участие в разговор, който беше започнал много преди моето пристигане. Спомням си, че един майор, облечен в цивилни дрехи, говореше за ски шампионатите. Когато влязох, един младеж се залепи до стената, че да ми направи място. Това ме подразни и отчаян извърнах глава — дали щях да срещна поне едно не чак толкова напрегнато лице?! Имаше само порядъчни хора, които говореха за зимни спортове. Единственият, с когото можех да се разбера, беше залепеният до стената младеж, а той беше парализиран, защото авторът на книгите, които беше чел и вероятно му бяха харесали, като по някакво чудо се намираше до него с цигара в уста, с добре завързана вратовръзка, прясно избръснат и отворен по всяко време за някакъв неангажиращ разговор. Опитах се да започна разговор с него. Той стегнато контролираше отговорите си, цялото му същество беше напрегнато да не би по някакъв начин големият писател да остане с погрешно впечатление от него. На всяка цена трябваше да изрече някоя своя интелигентна забележка, за да се убеди маестрото, че не говори с някакъв си случаен читател…
Истината е, че младият ми приятел беше великолепен читател. Но деветнайсетте му години го парализираха. Вероятно някой друг път бих му помогнал да дойде на себе си. Понякога обичам тези екстази, които и аз самият съм изживявал някога и които днес ми позволяват да премеря дистанцията, която ме дели от невинността на ранната младост. Но в онзи ден нямах търпение. Не мисля, че желаех на всяка цена да разговарям с онази непозната, която преди няколко минути се беше изправила пред мен с изяществото на съвършен лък. Но със сигурност би ми харесало да седя до някого в ъгъла на някое канапе и да разговарям. Щеше да ми хареса да видя някой приятел. В хола имаше само няколко закъснели познати, в много добро настроение; няколко госпожици ме гледаха от прага, преструвайки се, че не ми обръщат кой знае какво внимание. Архитектът непрекъснато търсеше грамофонни плочи. Той беше перфектният домакин; понеже наближаваше четирийсет и беше започнал да оплешивява, полагаше усилия да изглежда несериозен, шеговит, неуморен танцьор и любител на флирта. Танцуваше с всички момичета и окуражаваше няколкото студенти, колеги на сестра му, да говорят с него на ти. И въпреки това този човек беше изключително талантлив архитект с невероятно остър ум. Изглежда обаче приближаването на старостта винаги плаши дори и най-добрите сред нас. Предполагам, че това обяснява много неща…