Спря се пак, за да си запали цигара, без да бърза. Хаснаш остана да лежи върху шезлонга, галейки коляното си: сякаш въобще не го беше слушал. И въпреки това Мавродин усещаше присъствието му все по-силно, чувстваше се овладян и сякаш някой от сянката до него го караше да продължи, да разказва бързо, без да крие нищо.
— … Естествено, че в книгата нещата не са разказани точно така. Там представих по-романтична среща; пак в деня на осми януари — това не можех да скрия по никакъв начин — но описах, че се случва в курорта Предял, че се бяхме събрали на ски във вилата на общи приятели. Между другото не се отдалечих много от истината. После няколко пъти ходихме в Предял заедно, тя кара ски добре, беше се научила в Германия, докато работела там… Научих тези неща няколко часа по-късно, когато почти се бяхме сприятелили. Беше заминала от страната преди около четири години и беше работила като чиновничка в румънската легация в Берлин. Сега знам, че беше поискала настоятелно да получи работа там. Но това бяха неща, които научих впоследствие… Срещата в Предял, която съм описал в книгата, сега също ми се струва реална. Прекарахме заедно зимата в този курорт. Знам как обуваше обувките си за ски и не ми е трудно да си я представя да идва към мен, като в романа, и да изрича съвсем простичко: „Внимавай, че не си завързал каишите си правилно…“
В действителност първите думи, които чух от нея, ми бяха казани в хола на моя приятел, архитекта. Каза ми нещо доста безинтересно, нещо от рода на: „Добре, че свършиха и тези празници“… Но нещо друго ми направи впечатление: че тя изрече няколко банални, изтъркани думи с толкова много меланхолия, вторачена през прозореца в снежната улица, осветена от зеления светлик на фенера пред къщата, че ми се стори, че ще бъде наистина просташко да я разпитвам повече. Престорих се, че не забелязвам онзи уморен, тъжен и почти напоен от сълзи поглед. Колко добре го разбирах впоследствие и колко се измъчвах с неугасналата в него жар, но едва по-късно, когато вникнах в смисъла му: свършекът на други зимни празници, друга Коледа, погълната някъде в бездната на годините, които се трупаха зад гърба, и тя, оставаща все така сама, все така отдалечена от прибежището, за което мечтае от толкова време… Но може би не е добре да смесвам тези събития. По-късно отново ще стане дума…
Надявах се, че ще ме попита нещо за книгите ми, и най-вече за „Младостта на Магдалена“, заглавие, което беше в устата на всички. С нея ми се щеше да си говоря за написаното от мен. Не защото беше жена и беше започнала да ми харесва, ами защото я усещах изпълнена с живот, интелигентна и меланхолична от главата до петите…
Обикновено не харесвам тъжните хора; и още по-малко тъжните жени. Повечето от нас страдат от унизителни биологични или психологически тъги. Натъжаваме се, ако сме пропилели някоя сделка, защото черният ни дроб не работи или защото сме загубили цяла нощ в забавления или в библиотеката. Но при жените е още по-тягостно. В повечето женски тъги има нещо посредствено… Тя, Илиана, обаче в онзи час носеше тъга, напоена с вълнуваща дискретност. Ако не се бяхме срещнали пак, дори нямаше да повярвам, че зареяният й през прозореца поглед наистина беше натежал от меланхолия. Защото само няколко минути след това лицето й отново беше озарено от интелигентност и дори от известна ироничност. Не беше чела нищо от мен, даже и „Младостта на Магдалена“, и беше отгатнала, че това ме дразни. Започна да ме измъчва. Иначе по-късно в книгите ми, в творчеството ми бе открила много потайна и умела съперница. Тогава оставахме дълго почти прилепени един до друг и слушахме телата си, тя поставяше ръката си на челото ми и аз разгадавах в милувките й нещо повече от отчетливото приплъзване на пръстите; разгадавах неизречените й въпроси, опитите й да проникне в зони, към които никоя страст и никой екстаз не можеха да й отворят пролука.