В последните дни тук си спомних отново, и то с изключителна точност, онзи безкраен танц. Видях отново салона — малкото мебели, събрани до стената — за да се отвори достатъчно място за двойките — а също и стряхата на съседната къща, затрупана с пресния сняг, който блестеше със синкави отблясъци под светлината, хвърляна от прозорците… Илиана леко наведе главата си, замаяна вероятно от собствената си щастлива премала и от сладката умора на тялото си. Когато музиката спря и аз поех ръката й, за да я отведа към стаята, която ми се струваше най-отдалечена и закътана, тя ми призна, че се чувства много уморена, и като че ли две дълбоки сенки правеха погледа й още по-дълбок. Почти не смеех да я гледам, но държах ръката й постоянно в моята.
— Не знам какво ми става — прошепна тя, облягайки се на канапето. — Отдавна не съм танцувала… Почти се зашеметих…
Потърси очите ми с учудена усмивка, опита се отново да проникне в тях, да ме накара да бъда внимателен, да ми съобщи, че нещо ужасно, нещо, от което тя се боеше и бягаше, щеше да ни погълне. Мисля, че това успях да разбра от въпросителните й, уморени погледи, които сякаш просеха спокойствие и самота. Тя обаче не си спомняше нищо. Питах я толкова много пъти след това, разяждан от неизлечимата си болест — да знам, да разбера, да определя естеството на онзи безподобен час на потъване. Понякога я питах безмилостно: не си спомняше нищо. Само ме гледаше изгубена, полагаща огромни усилия да дойде на себе си. Истината е, че се боеше от любовта и че онази наша неочаквана среща я беше изплашила. Сподели ми го на следващия ден:
— Помисли добре какво правиш — каза ми тогава. — Помисли добре…
Онази нощ обаче, след като се съвзе от омаята на танца, започна да говори за съвършено незначителни неща, сякаш се стараеше да скрие възможно най-добре магическото преживяване, от което се беше изтръгнала. Каза ми защо се беше върнала от Германия преди няколко месеца. (Защо беше заминала предположих по-късно, когато ми призна за голямата си любов, от която се беше излекувала толкова трудно.) Имаше много малко приятели в Букурещ. Тогава разбрах, че беше родена в граничен град и че беше обучавана само от монахини, и ми стана ясно защо в мига, в който я видях, ме впечатли пълната липса на суета и лекомислие у нея, защо не приличаше на никоя от столичните жени. Онези толкова красиви дами, чиито черти бяха обаче карикатурно изкривени от повърхностността и фриволността на живота им. Говореше за себе си доста въздържано, но въпреки това усещах, че способността й да споделя лежеше непокътната дълбоко в сърцето й. Някои хора казват, че има жени, за които, щом ги срещнеш, от пръв поглед разбираш, че крият голяма, истинска тайна, без да носят нищо престорено в себе си. И също, че има жени, душите на които можеш да прочетеш на мига — бистри и ясни като дъното на планинско езеро. Вероятно всички тези неща са верни. Онова, което ме заплени през първите часове на срещата ни, беше предусещането ми, че Илиана има безкрайната способност да споделя, че е едно от онези създания, които можеш да опознаеш и че никаква тайна няма да остане неразкрита за теб, докато я слушаш… И разбира се, до голяма степен не се бях излъгал. Тази жена нямаше тайни от мен и през цялото време, докато траеше любовта ни, тя все по-силно страдаше, че аз пазя моите тайни несподелени. Каза ми всичко, което знаеше… Но колко малко знаеше тя всъщност, в сравнение с всичко, което криеше и пазеше тялото й, сърцето й, нейното цяло същество…