Соломон погледна към един отворен прозорец на горния етаж, чието дантелено перде леко се размърда. Една мъжка ръка сграбчи прозореца и го затръшна. Стъклото се счупи и от устата на Бланш излезе една неподходяща за дама ругатня.
— Тези хлапета отново се карат и ми трошат прозорците. В тази пустош трябва да чакаш цяла вечност за едно стъкло.
— Те просто си играят, Бланш. Както ние навремето. Нали така, Соломон? — Гласът на Дънкан беше прекалено мазен.
— Няма да е лошо, ако отново си поиграем — отвърна спокойно Соломон.
Той вече беше мъж, а не момче, което тъгува за сестра си, което бе завързано в една пещера и жестоко бито. Забеляза блясъка в очите на Дънкан, който явно го разбра. Беше проумял, че между Соломон — младежа — и Соломон — мъжа — има разлика.
За първи път Соломон разбра, че от годините, прекарани в борба за оцеляване, има полза. Погледна към ръката на Дънкан.
— Бил си лошо ранен.
Лицето на Дънкан застина в грозна маска.
— Изстрел от засада.
— За малко не умря — обади се Бланш и му се усмихна.
Соломон си помисли, че ще подразни Дънкан, ако спи с нея. Тялото и лицето й подсказваха колко голямо е желанието й. Усещаше аромата й…
Спомни си тялото на Кайро под своето — горещо меко. Не биваше да мисли за нея. Забеляза дулото на пушка откъм хамбара и още едно откъм бараката за инструменти. Пушката беше все още в ръката му. Прецени разстоянието до коритото с водата.
— На земята си още с първия изстрел, Дънкан — каза той.
— На земята? — обади се Бланш, като гледаше разтревожено ту към Соломон, ту към Дънкан.
— Как върви ранчото ти? — попита усмихнат Дънкан. — Но ти не стоиш много там, нали? Чувам, че твърде зает с Кайро Браун.
— Соломон не се интересува от тази комарджийка — заяви Бланш.
— Така ли? Чувам, че в салона й се вдига доста пушек всяка вечер. Кип е захапал въдицата и гори от желание да застреля Соломон. — Дънкан потърка сакатата си дясна ръка. — Задължен съм ти.
— За какво си му задължен, Дънкан? — попита Бланш и се намръщи.
— Много съм му задължен.
— Сигурно — каза Соломон. Кип излезе на верандата.
— Какво става? — обърна се Бланш към сина си. — Казах ви да спрете да чупите прозорците.
Кип изтри с ръка кръвта от устната си и отиде при тях. Соломон забеляза, че момчето обърна гръб на скритите пушки и се обърна към майка си. Лицето на Дънкан беше безизразно, когато каза:
— Кип и брат му, Едуард, често се бият. А пък и Кип напоследък е доста чувствителен, откакто ти започна да душиш около Кайро.
— Соломон не души около тази жена — обади се разпалено Бланш.
— Защо си тук? — обърна се Кип към Соломон, който забеляза лекотата, с която момчето смени темата. Явно се беше научил как да оцелява в тази къща, в която царяха интригите и омразата.
— Някой застреля четири от кравите ми. Проследих един русокос ездач дотук. Това е конят му.
Соломон наблюдаваше Кип. Погледът на момчето се насочи към един друг младеж, който се бе появил в сянката на верандата.
— Дънкан, след като Соломон казва, че му липсват четири крави, иди и избери най-хубавите от стадото. Вземи пет — заповяда Бланш. С грациозно движение хвана Соломон и Кип под ръка. — Защо не изпием по чаша лимонада, докато чакаме?
Соломон наблюдаваше момчето, което се прикриваше зад колоната, сложило ръка на пистолета си. Беше като по-младо копие на Дънкан — красив и жесток. Бланш проследи погледа му.
— Това е синът ми Едуард. Той е само на шестнайсет и днес не се държи много добре. Едуард, ела да се запознаеш с един мой стар приятел — Соломон Улф.
Кип погледна към мрачното лице на Дънкан, после към момчето на верандата и към дулата на пушките.
— Ще ти покажа стадото, Соломон, за да си избереш крави — обади се Кип.
Бланш се усмихна на Соломон, после на Кип.
— Да. Много добре, Кип. Въпреки че съжалявам за кравите ти, Соломон, мога да те уверя, че никой тук не би направил подобно нещо.
Кип сведе поглед към земята, после изгледа Едуард с отвращение.
— Да вървим. Без седло ли си яздил?
— Трябваше да се реагира бързо.
Когато Соломон и Кип излязоха от двора на ранчото, Едуард дойде до Дънкан.
Соломон се замисли. Бащата на втория син на Бък беше Дънкан.
Фанси бе обичала Дънкан — „Дънкан ме продаде в един публичен дом в Бът, после последваха другите. Един негов човек непрекъснато ме местеше… в началото… когато бях млада.“
Затова му бяха нужни осемнайсет години, за да я намери. Дънкан беше помислил за всичко.
— Благодаря ти, че ми се притече на помощ там — каза той, разглеждайки профила на Кип.