Соломон беше оставил Кайро на грижите на Куигли и Джоузеф. Кип с неохота се възхищаваше на по-възрастния мъж, на начина, по който се беше справил с положението, когато най-лесното нещо беше да застреля Дънкан.
Едуард със сигурност се беше посъветвал с Дънкан, преди да предприеме това, което беше направил.
Бланш винаги беше защитавала по-малкия си син. Кип й прощаваше, но знаеше, че Едуард трябва да си плати. Майка му толкова се бе променила, откакто видя Джоузеф.
Тези сини очи… Сините очи на Джоузеф много напомняха на тези на майка му.
Конят на Кип се стресна, когато наблизо мина един заек. Кип погледна към храста, където се скри животинчето, и видя, че нещо блести на слънцето върху една от клонките. Скочи на земята.
Медальонът на Гарнет изглеждаше съвсем мъничък в ръката му. Тя винаги го молеше да погледне вътре, да види баба й и дядо й. Той отвори капачето. Обикновената, тъмноока жена излъчваше някаква вътрешна красота. Мъжът беше сериозен. Кип се втренчи в миниатюрата и поглади с ръка брадичката си. Сякаш виждаше своите черти в лицето на дядото на Гарнет… който беше баща на Соломон. Квадратната му челюст беше като тази на Кип, брадичката и блестящите черни очи — също. Очите на Соломон… Очите на Кип…
Кип преглътна и сякаш изведнъж изгуби почва под краката си.
— Соломон… Соломон е… е моят баща — прошепна той и в същия миг в небето над него изкрещя ястреб.
След четири дни Соломон все още не можеше да открие Гарнет. Лежеше до огъня, въпреки че нощта беше гореща. Вече беше на територията на Канада. Пушекът го предпазваше от комарите. Кобилата му беше много отслабнала, въпреки тучната паша. Прекалено много я пришпорваше. Соломон също не беше почивал.
Опитваше се да не мисли за онази мързелива, суетна, безполезна, вечно спореща жена, която обсебваше съзнанието му почти толкова, колкото и детето.
Кайро. Щеше да отиде в Ню Йорк и той не би могъл да я спре.
Изстена. Вдигна дясната си ръка и видя, че трепери. Кокалчетата му бяха подути и натъртени. Беше забравил, че трябва да пази ръката, с която удари оня мъж, който го излъга за Гарнет.
Който и да беше отвлякъл племенницата му, знаеше как да прави фалшиви следи, как да заплашва и да плаща на хората, за да лъжат. След не особено любезното подканване от страна на Соломон, двама мъже си бяха признали, че са го излъгали и описанието на човека, когото бяха видели с Гарнет, отговаряше на това на Едуард. След това жената на един търговец на уиски бе споменала за „хлапе с мръсна уста“, придружавано от метис. Един индианец бе видял метисът да разговаря с някакви трапери и Соломон установи, че е платил на траперите, за да вземат детето.
Гарнет не се бе държала много добре с похитителите си. През четирите дни, откакто я нямаше, беше запалила една палатка и бе изляла цяло буре с уиски. Кълнеше наляво и надясно с клетвите на вуду-вещиците и хората се страхуваха да не се върне. Беше преминавала от ръка на ръка — тези, които я вземаха, след няколко часа вече не искаха да си имат работа с нея.
Соломон разбра, че две индианки са я отвели в някакъв форт Гарнет създаваше толкова неприятности, че никъде не се задържаше за дълго.
Той си спомни загриженото изражение на Кайро и молбата й да върне детето вкъщи.
Кайро му липсваше, въпреки че непрекъснато си обещаваше, че няма да мисли за нея.
— О, по дяволите — промърмори той.
Трябваше да направи нещо, за да заспи по-бързо и да спре да копнее за нея.
Лежеше на твърдата земя, сложил глава на седлото си, комарите бръмчаха около него и той се опитваше да заспи. След един неспокоен половин час, изпълнен с фантазии за Кайро, той отново изпсува и седна. Извади хартия и молив от чантите на седлото си.
Нагласи хартията така, че луната да я осветява, и написа: „Когато не съм до теб, ме боли от самота.“ Поклати глава и продължи: „Когато слънчевите лъчи блестят върху водата и вятърът брули прерията, аз мисля за прекрасните ти очи.“ Макар и думите да не звучаха като тези в пиесите, които бе гледал на запад, те бяха негови — прости, но искрени.
Отново поклати глава. Отново си помисли за Гарнет. Не можеше да заспи, а за да помогне на племенницата си, трябваше да е отпочинал.
Искаше да напише нещо за устните на Кайро, но тъй като не му дойде нищо на ума, той написа друго: „Когато ме погледнеш с тъмните си, жадни очи, сърцето ми подивява. Ти се тревожиш за Гарнет. Аз също. Ще я открия, не се безпокой. И после ще я доведа вкъщи при теб.“ Тялото му се напрегна. „Двете ягодки на гърдите ти са най-сладките, които съм вкусвал. Никога преди не съм опитвал жена по този начин. Никога не съм искал.“ После написа едно обещание, което възнамеряваше да спази: „Някой ден, маргаритке, ще те накарам да го приемеш съвсем бавно и няма да бързам толкова; може би тогава ще разбереш какво има в сърцето ми.“