— На горния етаж, втората врата вляво. Ако обаче… ако каже нещо странно, просто не й обръщай внимание.
— Добре. А ти остани тук с Бони.
— О, не — рече Бони припряно. — Бони идва с теб. — Самата тя не знаеше дали го правеше заради собствената си безопасност или от грижа за Мередит, но бе решила да остане през целия ден плътно залепена за приятелката си.
Като се качи на горния етаж, Мередит внимателно се пресегна, за да натисне с лакътя си ключа за осветлението в коридора. После двете момичета намериха втората врата вляво. Завариха вътре една старица, дребна като детска кукла. Беше точно в центъра на стаята, излегнала се в средата на опъната рогозка. Старицата се надигна и се усмихна при влизането им. Въпреки бръчките си имаше вид на щастливо дете.
— Мегуми–чан, Бенико–чан, дошли сте да ме видите! — възкликна тя и им се поклони.
— Да — отвърна Мередит предпазливо. Остави подноса върху рогозката до старицата. — Дойдохме да те видим… госпожо Сайтоу.
— Да не би да ме разигравате нещо! Това е Инари–чан! Или искате да ме изкарате луда?
— Всичките тези „чанове“. Мислех, че „Чан“ е китайско име. Изобел не е ли японка? — прошепна Бони зад гърба на Мередит.
Но приличащата на детска кукла старица в никакъв случай не беше глуха. Тя избухна в смях и притисна двете си ръце към устата си също като малко момиче.
— О, не ме разсмивайте преди ядене. Итадакимасу12! — После пое купата със супата мисо и започна да отпива от нея.
— Аз пък си мисля, че това „чан“ е нещо като наставка, която се поставя в края на нечие име, ако е на твой приятел. Както Джим казва „Иза–чан“ на Изобел — зае се Мередит да разсъждава гласно. — А пък това Итадакимасу или Еета–даки–мас–у е нещо, което се споменава в началото на всяко хранене. Поне дотолкова ми е известно.
На Бони й се искаше да добави, че сред „приятелките“ на баба Сайтоу току-що се добавиха още две имена, започващи с буквите М и Б, но в същото време се опитваше да определи къде точно се намира тази стая спрямо стаите на долния етаж, по-точно спрямо стаята на Изобел.
Според изчисленията й сега бяха точно над стаята на Изобел.
Крехката старица престана да сърба супата и се вгледа напрегнато в нея.
— Не, не, ти не си Бенико–чан, нито пък другата е Мегуми–чан. Зная го това. Но те понякога ме посещават, както и моята скъпа Нобухиро. Да, правят и други неща, при това неприятни, но аз още като девица съм отраснала като послушница в храм… така че зная как да се справям с тях. — По невинното й остаряло лице се появи израз на задоволство от познанието й. — Знаете ли, че тази къща е обсебена? — И добави на своя японски: — Коре ни ва китсуне га каранде исоу да не.
— Извинявайте, госпожо Сайтоу… но какво означаваше това? — попита Мередит.
— Казах, че по някакъв начин е намесено китсуне.
— Кит–су–най? — повтори Мередит насмешливо.
— Лисица, глупаво момиче — преведе й безгрижно старата жена. — Лисиците са способни да се превръщат в нещо друго, което харесват. Дори и в хора. Ето, дори може да се превърне в момиче като теб и дори приятелката ти няма да долови разликата.
— Значи… е нещо като лисица в ролята на върколак, така ли да го разбирам? — попита Мередит, но баба Сайтоу само се залюля напред–назад, втренчила невиждащ поглед в стената зад Бони.
— Хайде да разиграем една игра в кръг — предложи старицата. — Всички ще се подредим в кръг, а в средата ще оставим една от нас, само че със завързани очи. Ще запеем някаква песен. Например уширо но шоунен дааре13? Научих децата си на тази игра, но за тук приспособих към нея една малка песничка на английски.
И запя с глас, който можеше да принадлежи на много стара или на много млада жена, като за кратко фиксира върху Бони погледа на тъй невинно изглеждащите си очи.
Бони усети нечий топъл дъх зад тила си. Ахна, извърна се и изкрещя. И пак изкрещя.
Изобел бе застанала там, с капеща от нея кръв по рогозките, застлани на пода. По някакъв начин бе успяла да се измъкне от надзора на Джим и да се прокрадне в полутъмните стаи на горния етаж, без някой да я види или чуе. Сега се извисяваше там като някаква сбъркана богиня на пиърсинга или като ужасяващо превъплъщение на кошмарите на всеки майстор на пиърсинг. Носеше само много плиткото долнище на бикините си. Иначе си беше гола, ако не се броят кървавите петна навред по нея и най-различните халки, гвоздеи и игли, които бе забучила в отворите по кожата си. Беше си направила пиърсинг навсякъде, където това беше технически възможно, та дори и по места, за които на Бони никога не би й хрумнало, че е възможно. И от всеки отвор висеше по някакво метално парче, а покрай него се стичаше струйка кръв.