Свилен. Слушам, госпожице!
Дафинка. Ма-рш! Раз-два-три! Сто-о-ой! Значи, утре ще купите мебели.
Свилен. Слушам! Цигарата ще ми угасне, госпожице.
Дафинка. Мирно! Внимавайте какво ви се заповядва! Други ден аз ще нареждам горе мебелите, а вий ще заповядате на майка си да стои долу, при мама.
Свилен. Слушам, госпожице.
Дафинка. Ако тя не се покори?
Свилен. Тогаз… вий ще й заповядате, госпожице.
Дафинка. Ако пак не се покори? (Свилен въздъхва.) Пришепнете ми на ухото: ако майка ви не се покори, какво ще направите? (Подлага си ухото.) Хайде!
Свилен. Ах, госпожице…
Дафинка. Какво?
Свилен. Обичам ви, госпожице.
Дафинка (тупа с крак). Три дни в карцера! И тук няма да стъпите!
Свилен. Простете ми, госпожице.
Дафинка. Толкова пъти ви се забранява туй!
Свилен (отпуща се ухилен). Не мога повече, госпожице. Аз сега чувствувам, че живея, (Поема й ръцете.)
Дафинка. Гледайте го! (До самото му лице.) Гледайте колко е дързък!
Свилен (притегля я). Ах, госпожице!
Дафинка (кротко). Много си позволявате.
Свилен. Само по косите, госпожице. (Целува й косите.)
Дафинка (отдръпва се и му се заканя). Да не си позволявате! Най-добре е да затворите майка си в кухнята, при слугинчето, после да идете при жена си и да й искате прошка.
Свилен. Предпочитам да умра! Няма да играем на орехи!
Дафинка. Вий ли да умрете? Че вий сте… Стара планина!
Свилен. Ах! (Взема и ръката в шепите си и целува.)
Дафинка. Гледайте, пак дързости!
Свилен. За вас, госпожице, съм готов…
Дафинка. Чакайте да повикам майка ви!
Свилен. Недейте, госпожице!
Дафинка (на вратата отляво, глези се). Недейте, госпожице.
Свилен. Ах, наистина! Елате!
Дафинка. Елате! А защо ви съм?
Свилен. Аз сега чувствувам, че живея. Имам огън, огън в гърдите си!
Дафинка. Ай! Да повикам майка ви, да ви го угаси! (Закрива се.)
Свилен (сам). Истина… сега за пръв път чувствувам, че живея. (Прави си цигара.) А мебели наистина ще трябва да купя.
ЯВЛЕНИЕ 4
Костанда и Свилен
Костанда (отляво). Ей ме, чедо.
Свилен. Какво?
Костанда. Викал си ме, каза Дафинка.
Свилен. Дотрябвала си ми. Ха, виж какво, утре аз ще купя мебели.
Костанда. Бре, сине!
Свилен. Ст!
Костанда. Гледай, какъв се сепва. Че какво съм ти аз тука, чедо?
Свилен. Няма вече майка, няма чедо: в тази къща аз съм мъж.
Костанда. Кой какво ти каза, Велчо, но помисли, сине, заборчля до уши.
Свилен. И то не е женска работа. Ще се парясам ли, ще се женя ли, ще заборчлявам ли — и то не е женска работа.
Костанда. Бре, синко! Теб са те подкокоросали, чедо!
Свилен. Стига си брътвила! И аз мога най-после да се разсърдя! Хайде де! Та чуй сега: утре ще купя мебели, каквито ти не си виждала, та затуй…
Костанда. Господи, хем ти наистина…
Свилен. Ба, на лъжа! Сега си вържи обица на ухото: утре, като донесат мебелите, ще оставиш Дафинка да ги нарежда горе, а ти ще слезеш долу, за да не й се бъркаш!
Костанда. Тъй ли, чедо? (Глухо.) Тя ли те тебе подсторва? (Шепне.) Ще те измамят, сине-е, аз ей сегинка приказвах с майка й. (Тегли го.) Върви горе да ти разправя.
Свилен. Да не ме теглиш! (Запушва си ушите.) Не искам вече да те слушам!
Костанда. Майка, какво е туй от теб! Да не са те омагьосали, синко? (Шепне.) Бре, че знаеш ли как може тя да се е имала с оня офицерин.
Свилен (шепне). Мамо, да не ме разсърдиш! (Отблъсва я.)
Костанда. Боже, господи! Велчо, какво е станало с тебе, чедо? Не ме подсторвай, сине, да дигна ей сега махалата! (Глухо вика.) Майка съм ти бре-е, доброто ти мисля и докато не видим колко пари имат, няма да пусна аз поп в къщи, няма да пусна, няма да пусна!
Свилен (смее се с цигара в уста). Туй се вика то: не я пущат в селото, а тя дири поповата къща, ха-ха-ха! Чуй бе, майко: отсега нататък ти си ми гостенка в къщи — и туйто! Горе, в малката стаичка, там ще се затвориш и никому няма да се пречиш. Ако ти харесва, ако не…
Дафинка подслушва на вратата отляво.
Костанда (поразена). Иди тогаз, синко… иди ми изкопай и гроба… Ох, боже, чакай, чедо, да видиш, че после дигни ръка и да ме биеш! (Взема до вратата отляво чифт женски чепици.) Мамят те бре, чедо, майка съм ти бре — поглеж тия токове! Виде ли сега?