Госпожа Керекова. Само така я пуснала старата — ще дойдели със сина си тази вечер да ни искат прошка.
Кереков (ходи). Добре, добре. Но ние вече нямаме жълто на устата, не! Ще ги свържа аз в деветдесет възела, че тогава!
Госпожа Керекова. Ти все увързваш! По-добре да мълчиш, че ще забъркаш пак нещо. Обичаш уж сестра си, а я доведе на тоя хал. Разведи ти млада жена с дете от мъжа й и я остави да гледа живота през прозорец!
Кереков._(ходи)_. Истина, истина.
Госпожа Керекова. Истина я. Сега няма да се бъркаш.
Кереков. Я повикай Дечка, да видим тя на какъв е ум.
Госпожа Керекова. На какъв ум ще е: вчерашно момиче е завъртяло ума на мъжа й! Къса се да плаче.
Кереков. Истина… Все пак повикай я.
Госпожа Керекова. Няма да я викам. Тя там е добре. Като дойдат, ще ги пратим при нея, от нея да искат прошка.
Кереков. Представлявам си, ха-ха-ха! (Ходи.) Добре си намислила. Дявол да ви вземе, жестоки сте вие, жените!
Отляво влиза Дечка с детето си.
ЯВЛЕНИЕ 2
Предишните и Дечка
Дечка (разплакана). Бате!
Кереков. За теб говорехме, сестро. Буля ти казва, най-добре ще е ти да ги чакаш в стаята си.
Дечка. Няма какво да чакам аз. Облечи се, че… (Плаче.)
Госпожа Керекова. Къде мари, Дечке?
Дечка. Нека дойде бати да ме придружи. Ще си ида при мъжа.
Кереков (плясва ръце). Браво!
Госпожа Керекова. Не ставай глупава мари, Дечке, нека ти дойдат на крака!
Дечка. Не ща… никой не ща да ми идва на крака. (Сяда и плаче.)
Кереков (милва я). Сестричката ми! Затова страдате вие жените, че сте малко слабодушни.
Госпожа Керекова. Видя ли? А преди малко викаше, че сме били жестоки. (Навън се звъни.) Те са! Те!
Дечка (пребледнява). Не може…
Кереков (вика отляво слугинята). Отърчи, Радке, и ако е зет ми с майка си, кажи им да почакат. (На жените.) Нека малко почакат — да усетят.
Дечка. Не бе, бате, то, може братовчедът да е.
Кереков и Керекова. Вълчо ли?
Дечка. Той е тука и ще дойде… с годеницата си. (Разплаква се силно.)
Кереков. Тъй ли?
Госпожа Керекова. Какво ти е мари, Дечке, коя му е годеницата?
Слугинята се връща.
Слугинята. Те са, господарю, казах им да почакат.
Кереков (на Дечка). Е, как ще ги посрещнем?
Дечка (става с детето в ръка). Как… (Плаче.) Какво ще… Ох, господи! (Простенва и избягва наляво, накъдето излиза и слугинята.)
Кереков. Бедната ми!
Госпожа Керекова. Не се одумвай, ами посрещни хората.
Кереков. Хм. (Излиза отдясно.)
ЯВЛЕНИЕ 3
Господин и госпожа Керекови, Костанда и Свилен.
Костанда, натъкмена цяла в черно, пристъпва като сватовница, със свити устни, малко усмихната, но щом поздравява, просълзява се.
Кереков (пропуща ги и вика навън). Моме, дай торбата с орехи… тук ще се играе на орехи!
Госпожа Керекова. Ха-ха-ха-ха! Какъв си и ти, Павле!
Свилен. Нима аз бях крив, бати Павле…
Костанда. То аз съм, чеда, кривата.
Кереков. От сърце ли го казваш, или само си язичеца намазала?
Госпожа Керекова (смее се). Ох, господи, мълчи, Павле! То ти си кривия, че като беше рекъл — „моята сестричка“.
Костанда. Не е лъжа, свате, то и ти сбърка.
Свилен. Мамо… ти вече ще мълчиш!
Кереков. Я! Браво бе, батенка! Виж, ти си се поиздигнал тъй, малко над живота…
Госпожа Керекова (поваля се на стол от смях). Ох, Павли! Седнете де!
Костанда (като сяда). То аз вече ще мълча, синко. Виждам, че бъркам, та ще мълча. Току да ви кажа, чеда, кълна се в бога… (Проплаква.)
Кереков. Не се кълни, стара майко… хората се кълнат само когато лъжат!
Костанда. Ох, боже, нека ми езикът изсъхне, ако вече думица лоша ми излезе от устата!
Кереков. Стига де! (Сяда.)
Свилен (сяда). Стига, мамо! (Мълчат.)
Кереков. Е, сега?
Свилен. Сега, бати Павли, каквото кажете, аз скланям на всичко… Ушите ми изгоряха от срам.
Кереков. Кой знае… То мъжките уши в наше време са понадебелели май!
Госпожа Керекова (смее се). Ох, бе, Павли бе. (На всички.) Я недейте такива! Дечка си изплака очите.
Кереков. Ст! (На Свилена.) Слушай, батинка, докато се решим на утрешния ден, някому наистина изгоряха ушите от срам, но… не твоите и моите, а на моята сирота сестрица! (Става развълнуван.) Не ви я давам на голи думи — баста! (Мълчат.)