Свилен. Какво ти стана, мила?
Госпожа Керекова. Какво, като са те, Дечке?!
Кереков пропуща отдясно поручик Дойчинов, Дафинка и баба Неделя.
ЯВЛЕНИЕ 5
Поручик Дойчинов. Буля, братовчедке, ето я моята горска птица, моята годеница! (Представлява Дафинка.)
Костанда (закрива очите на Свилен). Не я гледай, синко! Мари, Дечке, да се махаме!
Свилен (отблъсва й ръката). Мамо!
Баба Неделя. Гледай я сега каква е зла!
Госпожа Керекова (глухо). Не ставайте такива!
Поручик Дойчинов. Е-е, какво е туй?
Костанда (дърпа Свилена и Дечка). Да се махаме, чеда!
Дафинка (плясва ръце). Какво съвпадение!
Кереков. Какво има?
Дафинка. Да ви обясня: майката на господин Свилен е малко… (На Керекова.) Вий знаете. (На Свилена.) Нали, господин Свилен?
Свилен. Да, да, госпожице.
Дафинка. И ний днес се наговорихме.
Свилен (бърше си потта). Да, ний се наговорихме… (Към баба Неделя.) И госпожата знае.
Баба Неделя. Наговориха се с дъщеря ми.
Дафинка. Та всички се скарахме с нея днес — и аз, и мама, и господин Свилен, ха-ха-ха!
Свилен. Да, всички. (На Костанда.) Да не си още веднаж толкова лоша, мамо!
Баба Неделя. И не бива, госпожа Костанда.
Дафинка (представя годеника си). Моя годеник, господин Свилен!
Баба Неделя (на Костанда). Те са млади, сестро, защо се дърлиш с тях.
Костанда, просълзена, недоумява.
Дафинка. Моя годеник, бабо. Дребничък като мене, нали? И той, когато се превзема, като мене по-на-куц-ва, ха-ха-ха!
Поручик Дойчинов (стиска ръцете на Костанда). Ха-ха-ха, дай ръка де, да се опознаем, че ние сме роднини: аз съм пръв братовчед на Дечка!
Костанда. Мари, Дечке! Ох, господи!
Поручик Дойчинов. Какво се плашиш?! (Целува й ръка.) Ти тях не гледай: те лъжат, лъжат всичките! (Гали я.) Ти си добра, стара, аз по очите те познавам. (Към другите.) Майка лоша бива ли? Аз заявявам и обявявам: добра е старата майка!
Кереков. Добра е тя, ха-ха… сега е добра!
Госпожа Керекова. Ха, седнете и добре ни дошли!
Кереков. Тъй, седнете — всяко зло за добро!
Госпожа Керекова. Ст! (Смушва го.)
Кереков (високо). Чакай, аз ще те науча: задържам всинца ви на вечеря — да му мисли домакинята!
Госпожа Керекова. Няма да се засрамя, не бой се.
Кереков. И не бива, жена: устрой ни роднинска трапеза, че ми е домиляло за род и близки! Къде в тази пуста София големи родове, а я поглеж, цяла рота сме! (Всички сядат, само Свилен още не си намира място. Кереков го хваща за носа и го завежда при Дечка.) Седни при жена си, човече! Ха така! Ще хапнем сега и ще пийнем, че дано и ти се поиздигнеш тъй, малко над живота, ха-ха-ха!
Завеса