Той се замисли за броя на лесърите, изгубени тази нощ.
— Ей, тъпанар — подхвърли той към мускулестия, — гаджето ти педал ли ти направи тези татуировки? Или беше твърде зает да те чука отзад?
Мъжът присви очи.
— Какво каза?
Гангстерът поклати глава.
— Сигурно чавка ти е изпила ума, бяло момче.
Смехът на скинхеда беше като шум от блендер — висок и бърз.
Кой да знаел, че вербуването става толкова бързо, помисли си Леш.
Фюри не се дематериализира пред „Зироу Сам“. Вместо това отиде в „Скриймърс“.
Тъй като нощта беше почти към края си, пред клуба нямаше опашка от чакащи, така че той влезе направо през главния вход и отиде до бара в дъното. Под гръмките звуци на рапа оцелелите от купона стискаха с мъртва хватка питиетата си и седяха подпрени един на друг по тъмните ъгли, неспособни дори да правят секс.
Барманът се приближи и каза:
— Сервираме последно питие.
— Мартини „Сапфир“.
Барманът се върна с питието и разгъна коктейлна салфетка, преди да остави конусовидната чаша.
— Дванайсет долара.
Фюри плъзна петдесетачка по черния плот на бара и покри банкнотата с ръка.
— Очаквам нещо. И не е ресто.
Барманът се втренчи в парите.
— Какво ти трябва?
— Искам да яздя коне18.
Другият взе да оглежда помещението.
— Нима? Това е клуб, не конна база.
— Никога не се обличам в синьо19.
Барманът обърна глава към Фюри и го огледа набързо.
— С дрехи, скъпи като твоите, можеш да носиш какъвто си щеш цвят.
— Не харесвам синьо.
— Не си тукашен, така ли?
— Може да се каже.
— Лицето ти направо е смазано.
— Така ли? Не бях забелязал.
Настъпи пауза.
— Виждаш ли онзи отзад с рокерското яке с орел на него? Може би той ще ти помогне. Само предполагам. Не го познавам.
— Разбира се, че не го познаваш.
Фюри остави петдесетачката и питието и тръгна през оредяващите посетители с една-единствена мисъл в главата си. Тъкмо се приближи, и въпросният тип се изниза от страничната врата.
Фюри го последва в уличката и в момента, в който се озоваха навън, нещо изщрака в съзнанието му, но той не обърна внимание. Интересуваше го едно-единствено нещо и беше толкова обсебен от него, че дори гласът на Магьосника бе замлъкнал.
— Прощавай — каза той.
Дилърът се обърна и измери Фюри набързо, както бе направил барманът.
— Не те познавам.
— Така е. Но познаваш мои приятели.
— Нима? — Когато Фюри размаха двеста долара пред него, онзи се ухили. — А, да. Какво търсиш?
— Х.
— Уцели момента. Почти съм го свършил.
Скъпият пръстен на дилъра проблесна в синьо, когато той пъхна ръка в джоба си.
За част от секундата в ума на Фюри изскочи образът на дилъра и наркомана в уличката — онези, на които той и лесърът се бяха натъкнали преди толкова много нощи. Странно, че от онази среща беше започнало спускането му надолу по наклона, което го бе довело дотук, до този момент, до тази задна уличка, където в ръката му се озова малко пликче с хероин.
— Аз съм тук — посочи с брадичка дилърът към вратата на клуба — почти всяка вечер…
Отвсякъде към тях се насочиха светлини, идващи от полицейски коли, паркирани в двата края на уличката.
— Горе ръцете! — изкрещя някой.
Фюри се взря в изпълнените с паника очи на дилъра и не изпита никакво съчувствие и съпричастност.
— Аз ще тръгвам. Довиждане.
Фюри изтри спомена за себе си от четирите ченгета с насочени пистолети и от дилъра с отчаяното изражение и се дематериализира с покупката си.
42.
Куин вървеше през подземния тунел, който водеше от имението на Братството към офиса на тренировъчния център. Блей крачеше зад него и единственият звук идеше от стъпките им. По същия начин бе протекло и съвместното им хранене — само тракане на прибори и от време на време „Би ли ми подал солта, моля?“.
Голямата суша откъм разговори по време на вечерята беше нарушена от някаква врява на горния етаж. Като чуха крясъците, и двамата оставиха вилиците си и изтичаха във фоайето, но Рейдж се надвеси над парапета и поклати глава, с което им даде знак да не се намесват.