— Бар ли държиш?
— Не. — Той погледна към гангстера. — Може да се каже, че опира до контролиране на територия.
Гангстерът кимна, сякаш правилата на тази игра му бяха до болка ясни.
Татуираният скръсти ръце.
— Какво те кара да мислиш, че ще се хвана с теб? Че аз не те познавам.
Леш се облегна на стената.
— Просто реших, че ще искаш да изкараш малко кинти. Моя грешка.
Затвори очи, сякаш се канеше да спи, но чу гласове и мигом ги отвори. Един полицай водеше друг нарушител към арестантската килия.
Охо, я виж ти. Онзи тип с рокерското яке и орела от „Скриймърс“.
Новодошлият беше вкаран вътре, а тримата печени от комитета по посрещането изпълниха ритуала със заплашителните погледи. Един от наркоманите вдигна очи и му прати лигава усмивка, като че с новия го свързваше делово познанство.
Интересно. Значи тоя тип беше дилър.
Мъжът с рокерското яке огледа групичката, кимна на Леш, за да покаже, че го е разпознал, и седна на другия край на пейката. Изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото уплашен.
Татуираният се наведе към Леш.
— Не съм казал, че не проявявам интерес.
Леш премести поглед към него.
— Как да те открия, за да уговорим условията?
— Знаеш ли „Мотори Бъс“?
— Автокъщата за употребявани „Харли Дейвидсън“ на „Тремонт“, нали?
— Да. Аз и брат ми сме собственици. Мотористи сме.
— Значи познаваш още хора, които биха могли да ми помогнат.
— Може би. Може би не.
— Как се казваш?
Татуираният присви очи. Посочи татуирания на ръката си лоурайдър20 „Харли Дейвидсън“.
— Наричай ме Лоу.
Гангстерът взе да потропва с крак, сякаш имаше да каже нещо, но Леш не бе готов за танго с главорез или скинхед. Още не. По-безопасно беше да започне в малък мащаб. Надяваше се да прибави двама-трима рокери към сбирщината на Обществото на лесърите. Ако се получеше, щеше да заработи с размах. Може би пак щеше да се остави да го арестуват.
— Оуенс — извика един полицай при вратата.
— До скоро — рече Леш на Лоу, гангстера, скинхеда и дилъра, а наркоманите остави да си разговарят с пода.
В кабинета той изчака, докато един полицай му обясняваше най-подробно: „това са обвиненията срещу вас“, „това е служебният телефонен номер на обществения защитник“, „датата ви за явяване в съда е след шест седмици“, „ако не се явите, гаранцията ви ще бъде задържана и ще бъде издадена заповед за арест“ и прочие, и прочие.
Той се подписа на няколко пъти с името Лари Оуенс и беше пуснат в коридора, по който го водиха окован с белезници преди осем часа. В края на линолеума господин Д. седеше на пластмасов стол и когато се изправи, изглеждаше облекчен.
— Отиваме да ядем — заяви Леш, като се отправиха към изхода.
— Да, слушам.
Леш излезе през главния вход на участъка, твърде увлечен в мисли за нещата, които имаше да прави, за да се досети за часа. Когато слънцето го удари право в лицето, той отскочи назад с крясък и се блъсна в господин Д.
Покри лицето си и се втурна обратно към сградата.
Господин Д. го хвана над лакътя.
— Какво…
— Слънцето!
Леш почти беше влязъл обратно през вратата, когато осъзна… нищо не се случваше. Нямаше пламъци, големи огнени кълба, изгоряла плът.
Спря се… и се обърна към слънцето за пръв път в живота си.
— Толкова е ярко.
Вдигна лакът и засенчи очите си.
— Не бива да се гледа право към него.
— То е… топло.
Облегна се на каменната фасада на сградата и не можеше да повярва на топлината. Лъчите падаха върху него, проникваха в кожата, в мускулите му.
Никога преди не беше завиждал на човешките същества. Но ако беше знаел какво е усещането, открай време би хранил завист към тях.
— Добре ли сте? — попита господин Д.
— Да… да, добре съм.
Той затвори очи и остана така, като просто вдишваше и издишваше.
— Родителите ми никога не ме пускаха да излизам навън. Предполага се, че претрансите понасят слънчевата светлина до промяната им, но мама и татко никога не пожелаха да рискуват.
— Не мога да си представя да съм лишен от слънце.
След този момент и Леш вече не можеше да си го представи.
Вдигна брадичка, затвори очи за момент… и се закле да благодари на баща си следващия път, когато го види.