Сам се срита отзад и приближи до мъжагата на входа, който го изгледа странно, но го пусна. Вътре не обърна внимание на тълпата, която както обикновено се раздели, за да му направи път. Не кимна на служителя от охраната, застанал до кадифения шнур, ограждащ ВИП зоната. Не каза нищо на надутия тип, който го пусна в офиса на Рив.
— На какво дължа това удоволствие? — попита Ривендж иззад бюрото си.
Фюри се втренчи безмълвно в дилъра си.
Ривендж бе облечен в стандартния черен костюм, в който обаче нямаше нищо стандартно. Личеше си, че кройката му е разкошна, при все че беше седнал, а платът блестеше на приглушената светлина — ясна индикация, че в него бе втъкана копринена нишка.
Реверите бяха идеално легнали върху масивните гърди, а ръкавите показваха точно нужната дължина от маншета на ризата.
Рив се намръщи.
— Оттук усещам, че бушуваш от емоции. Направил си нещо.
Фюри не можа да не се засмее.
— Да, може и така да се каже. Сега съм се запътил към Рот, защото имам много да му обяснявам. Дойдох първо тук обаче, защото имаме нужда от място, където да отседнем с моята шелан.
Веждите на Ривендж се стрелнаха нагоре, над очите му с цвят на аметист.
— Шелан? Виж ти! Не е ли вече Избраница?
— Не. — Фюри прочисти гърло. — Слушай, знам, че имаш много къщи. Интересува ме мога ли да наема някоя за два-три месеца. Трябват ми много стаи. Много.
— Имението на Братството да не е пренаселено?
— Не е.
— Ммм. — Рив наклони глава встрани, гладко обръсната, с изключение на рошавия гребен на върха на темето му. — Рот има и други жилища, нали? Със сигурност знам, че брат ти Ви има. Чувал съм, че държи някъде мансарден апартамент. Признавам, учуден съм, че се обръщаш към мен.
— Просто реших да започна от теб.
— Ммм. — Рив се изправи и подпирайки се на бастуна си, отиде до стената зад бюрото и отвори плъзгащ се панел. — Хубав тоалет, между другото. От „Виктория Сикрет“23 ли го взе? Извини ме за секунда.
Мъжът влезе в спалнята, която се откри, а Фюри се погледна. Нищо чудно, че всички околни го зяпаха така странно. Беше в бялата сатенена роба.
Рив се появи миг по-късно. Държеше в ръце чифт мокасини от крокодилска кожа с преплетена лента над езика.
Пусна обувките марка „Гучи“ пред Фюри.
— Обуй ги да не ходиш бос. А за другото, съжалявам, нямам имот под наем за теб.
Фюри пое дълбоко дъх.
— Добре. Благодаря…
— Можеш обаче да живееш безплатно в къщата ми в планините Адирондак. И то колкото време желаеш.
Фюри примигна.
— Мога да й…
— Ако ще кажеш, че можеш да ми плащаш, майната ти. Както казах, нямам имот под наем за теб. Трез ще те посрещне там и ще ти каже кодовете за алармата. Ще ме виждаш тъкмо преди зазоряване всеки първи вторник от месеца, но иначе къщата ще е изцяло на ваше разположение.
— Не знам какво да кажа.
— Може би някой ден ще ми се отплатиш с услуга. И нека не говорим повече за това.
— Давам ти честната си дума.
— А аз ти давам обувките си. Задръж ги и след като си върнеш твоите.
Фюри пъхна краката си в тях. Прилягаха му идеално.
— Ще ти ги донеса…
— Не. Приеми ги като сватбен подарък.
— Ами… благодаря ти.
— Няма защо. Знам, че харесваш „Гучи“…
— Не за обувките, макар че са великолепни. За онова… че ме изключи от списъка на купувачите. Знам, че Зи е говорил с теб.
Рив се усмихна.
— Значи си решил да ставаш чист, а?
— Правя всички усилия да се откажа.
— Ммм. — Аметистовите очи се присвиха. — Мисля, че ще успееш. Чета в очите ти онази решимост, която познавам от други. Били са ми редовни посетители тук, а в един момент по някаква причина решават да не стъпват повече в офиса ми. И край. Хубаво е да се види такова нещо.
— Да. Няма вече да ме зърнеш тук.
Телефонът на Рив иззвъня, той погледна кой го търси и се намръщи.
— Изчакай. Това може би ще те заинтересува. Действащият председател на Съвета на принцепсите е. — Когато заговори, в тона му бяха примесени нетърпение и скука. — Добре съм. А ти? Да. Да. Ужасно, да. Не, още съм в града, наречи го инат, ако щеш.
Рив се облегна на стола си и взе да си играе с ножа за отваряне на писма във форма на кинжал.
— Да. Аха. Ясно. Знам, че вакуумът в ръководството е… Моля? — Рив остави ножа за писма да падне върху попивателната преса. — Какво каза? О, да, така е. Ами Мариса? Ааа… Вярно. Не съм изненадан…