Куин спря пред „Абъркромби и Фич“.
— „Ърбан аутфитърс“ е прекалено за теб. Ще влезем тук.
Джон вдигна рамене и въздъхна.
— Продължавам да мисля, че нямам нужда от купища дрехи.
— Имаш два чифта дънки „Ливайс“, четири тениски „Хейнс“ и чифт маратонки „Найк“. И този пуловер. — Той произнесе пуловер със същия ентусиазъм, с който би изрекъл мърша.
— Имам и екип за тренировки.
— Заради който със сигурност ще те сложат на корицата на „GQ“8, момчето ми. — Куин се запъти към вратата на магазина. — Да действаме.
Джон и Блей го последваха. Вътре музиката беше силна и имаше купища дрехи. По стените висяха фотоси на модели — перфектни човешки същества в черно и бяло.
Куин започна да прехвърля редици от окачени тениски с израз на леко отвращение, сякаш бяха нещо, което би облякла баба му.
В което имаше логика. Той определено беше поклонник на „Ърбан аутфитърс“ с дебела верига, висяща от джинсите в черно и синьо, тениска с череп и кости и черни ботуши с бомбета, големи колкото глава. Тъмната му коса беше изправена нагоре с гел, а на лявото му ухо имаше цяла редица от метални обици.
Джон не беше напълно сигурен къде още си бе поставил пиърсинг. Имаше неща за приятелите, които не беше нужно да се знаят.
Блей, който се чувстваше комфортно в магазина, се отдели от тях и се запъти към зоната с изтърканите джинси, които очевидно одобряваше. Джон се бавеше, притеснен не толкова за дрехите, колкото от наблюдаващите ги хора. Доколкото беше наясно, човешките същества не можеха да усещат вампирите, но по някаква причина тримата привличаха внимание.
— С какво мога да ви да помогна?
Обърнаха се. Момичето, задало въпроса, беше високо колкото Хекс, но приликата между двете свършваше до там. За разлика от охранителката от фантазиите на Джон, то стоеше доста нагоре по скалата за женственост и имаше някакви тикове, свързани с косата й, които се изразяваха в непрекъснати отмятания на глава и постоянна потребност да докосва прическата си. Но пък беше умела. Някак успя да изпълни тази сценка с косата, без да събори изложените тениски.
Честно казано, беше впечатляващо. Макар че не непременно в добрия смисъл.
Хекс никога не би…
По дяволите. Защо Хекс трябваше да бъде стандарт?
Куин се усмихна на момичето, а в погледа му проблеснаха планове за различни пози на длани и колене.
— Точно навреме. Определено ни трябва помощ. Приятелят ми има нужда от осъвременяване. Ще го уредиш ли?
О. Боже. Не.
Когато погледна към Джон, похотливият й поглед го да накара да се чувства, сякаш го бе сграбчила между краката си и бе стиснала члена му в ръка.
Скри се зад стойка с чисто нови ризи, но изглеждащи като овехтели.
— Аз съм управителката — произнесе тя провлечено със сексапилен глас. — В добри ръце сте. И тримата.
— Сууупер. — Разноцветните очи на Куин се плъзнаха по стройните крака на момичето. — Защо не се потрудиш върху него. Аз ще гледам.
Блей пристъпи към Джон.
— Каквото и да избереш, първо го покажи на мен за одобрение и аз ще му го отнеса в пробната.
Джон се отпусна облекчено и бързо благодари със знаци на Блей, задето отново му се беше притекъл на помощ. Колко типично за него винаги да бъде буфер.
За беда управителката се усмихна още по-широко.
— Две в едно ми звучи добре. Не знаех, че тази вечер имаме промоция на сладури.
Щеше да бъде ужасно.
Един час по-късно Джон вече се чувстваше по-добре. Оказа се, че Стефани, управителката, има набито око и веднъж захванала се с дрехите, приключи със закачките. За Джон бяха избрани симпатични раздърпани джинси, няколко от онези овехтели на вид ризи и няколко прилепнали тениски, които дори той трябваше да признае, подчертаваха бицепсите и гръдните му мускули като нещо, което си струва да бъде видяно. Бяха му пробутани и няколко синджирчета и черен суичър.
Когато свършиха, Джон се отправи към касата с дрехите, метнати през ръка. Остави ги и хвърли поглед към един кош с гривни. Сред кожените каишки и мидите съзря нещо в лилав цвят и разрови купчината, за да се добере до него. Дърпайки плетената верижка с мъниста с цвета на любимите рози на Кормия, той се усмихна и крадешком скри гривната под една от тениските.