Беше относително тихо. Нищо нередно. Ви и Рейдж бяха отишли в новата клиника, в случай че конвоят е бил проследен от врага.
Зейдист заваряваше взривената врата към южния тунел. Ривендж вероятно вече си беше тръгнал.
Дори клиниката да беше значително обезопасена, той беше готов да стреля. Операции като тази винаги го държаха нащрек.
По дяволите. Това вероятно беше последната му акция. И беше участвал в нея само защото беше дошъл за Зейдист, а не защото го бяха повикали като член на Братството.
Опита се да не мисли за това и пое по нов коридор, водещ към спешното отделение на клиниката. Отминаваше склада за медикаменти, когато чу потракване на стъкло.
Извади пистолета на Зи, вдигна го пред лицето си и се притисна към рамката на вратата. Бърз поглед вътре му разясни какво се случваше: Ривендж стоеше пред заключен шкаф, в чиято врата беше пробита дупка, и прехвърляше флакони от рафтовете в джобовете на коженото си палто.
— Спокойно, вампире — каза той, без да се обръща. — Това е само допамин. Няма да търгувам на черния пазар с Оксиконтин10 или някоя друга гадост.
Фюри свали оръжието до себе си.
— Защо взимаш…
— Защото ми е нужен.
Когато и последният флакон беше прибран, Рив се обърна към него. Аметистовите му очи гледаха с пронизващия поглед на пепелянка. Винаги гледаше така, все едно преценява нападението си, дори когато бе сред братята.
— Как мислиш, че са открили мястото? — попита Рив.
— Не знам. — Фюри кимна към вратата. — Хайде, тръгваме си. Не е безопасно.
Усмивката, пробягала по лицето на Рив, разкри още повече изострените му кучешки зъби.
— Убеден съм, че мога да се пазя и сам.
— Без съмнение е така, но е по-добре да си вървиш.
Рив се придвижи внимателно през склада, като заобикаляше паднали кашони с марли, латексови ръкавици и термометри.
Подпираше се тежко на бастуна си, но само глупак би го сбъркал с инвалид.
Тонът му беше по-любезен от всякога, когато попита меко:
— Къде са черните ти кинжали, въздържателю?
— Не е твоя работа, Гълтачо на грехове.
— Вярно е. — Рив побутна с бастуна си сноп от шпатули за гърло, сякаш се опитваше да ги прибере обратно в кутията им. — Според мен е редно да знаеш, че близнакът ти проведе разговор с мен.
— Така ли?
— Време е да си вървиш.
Двамата погледнаха към коридора. Зейдист стоеше зад тях. Беше смръщил вежди над почернелите си очи.
— Веднага — каза Зи.
Рив се усмихна спокойно, а телефонът му зазвъня.
— Я виж ти. Колата ми е тук. Удоволствие е да се работи с вас, господа. До скоро.
Той заобиколи Фюри, кимна на Зи и вдигна мобилния си телефон към ухото, докато вървеше подпрян на бастуна си.
Звуците, издавани от него, заглъхнаха и настъпи тишина.
Фюри отговори на въпроса, преди близнакът му да бе успял да го зададе.
— Дойдох, защото не отговаряше на обажданията ми.
Той му подаде Зиг Зауера, държейки дулото към себе си.
Зи взе оръжието, провери пълнителя и го прибра в кобура си.
— Бях прекалено ядосан, за да говорим.
— Не се обаждах заради нас двамата. Открих Бела в трапезарията. Изглеждаше слаба и я отнесох горе. Мисля, че няма да е зле Джейн да я посети, но решението е твое.
Лицето на Зейдист загуби напълно цвета си.
— Бела каза ли, че нещо не е наред?
— Чувстваше се добре, когато я сложих в леглото. Обясни, че е яла прекалено много и в това бил проблемът. Но… — Може би грешеше за кървенето. — Наистина мисля, че Джейн трябва да я види.
Зейдист побягна с всички сили, тропайки силно с ботушите си по пода на празния коридор. Оглушителният шум отекваше из пустата клиника.
Фюри го последва, вървейки. Замисли се за ролята си на Примейл и си представи как тича, за да провери състоянието на Кормия със същата загриженост, неотложност и отчаяние. Боже, фантазията му го рисуваше толкова ясно… нея с малкото в утробата й и себе си — разтревожен до крайност, точно като Зи.
Спря и се загледа в една от стаите за пациенти.
Как ли се бе чувствал баща му, застанал до родилната постеля на майка му, когато му се бяха родили двама здрави синове? Вероятно е бил на върха на щастието… докато не се бе появил Фюри, който е бил всичко друго, но не и благословия.