- Умишленото излагане на студ е голяма глупост, приятел. Защо го правиш? Освобождаването от земните блага е едно, но дали Шива е казал, че трябва и да се измъчваш?
- Как ще изразя покаянието си е мой избор - отвърна Джирилал, показвайки за пръв път от срещата им някакви негативни емоции - не толкова гняв, колкото тъга.
- Покаяние за какво? - попита Нина.
- За моите грехове, разбира се. Не мога да постигна просветление, докато господарят Шива не ми прости всичко лошо, което съм сторил.
- При католиците е по-лесно - каза Еди. - Една бърза изповед, два пъти „Аве Мария” и си готов.
- Като че ли някога си се изповядвал - пошегува се Нина. - Та ти ще останеш вътре с часове! Свещениците ще трябва да те изповядват на смени.
- Не ме карай да добавям към списъка и пошляпване на жена ми.
Джирилал поднови тананикането си и отново ги поведе напред. Колкото повече се изкачваха, толкова повече оредя- ваха дърветата и вятърът се засилваше. По пътя подминаха няколко малки селища - шепа скупчени една до друга колиби, всичките без покриви. Първоначално Нина ги помисли за изоставени, но Джирилал обясни, че през зимата търговците, които обитават малките селца, слизат от планината; когато Кедармат се затваря за поклонници и туристи, те остават без клиенти. Покривите се махат, за да не се строшат под тежестта на снега.
Облаците се приближаваха, долината се изгуби под сивата мъгла. Когато спряха да отдъхнат, Кит прочете някаква табела на хинди.
- Остават още четири километра.
- Изминали сме само шест мили? - попита недоверчиво задъханата Нина. - Сториха ми се като шейсет!
Щом си починаха, те продължиха да се изкачват по склона, който ставаше все по-стръмен и по-скалист. Вече се бяха изкачили над пояса с дървета и единствената растителност бяха малки храсти, които се подаваха изпод снега. Влагата на заобикалящите ги облаци само засилваше усещането за студ. Нина се опита да предложи одеяло на Джирилал, но той отказа и продължи решително да се движи напред по пътеката.
Подминаха поредната маркираща табела, после още една. Макар склонът да не ставаше по-стръмен, изкачването им се затрудняваше от разредения въздух. Спирките им за почивка ставаха все по-чести и по-продължителни. Последният маркер; оставаше им един километър. Те продължиха да се изкачват. И тогава...
- Погледнете! - извика Нина, изпълнена със страхопочитание. Те излязоха от мъглата - и за пръв път откакто бяха пристигнали в северния индийски щат Утараканд, тя можеше да се наслади на истинското великолепие на Хималаите.
Долу в ниското планините имаха вид на зловещи сенки, закрити от мрачните облаци. Но сега тя ги виждаше ясно, осветени от яркото зимно слънце. Най-високият назъбен връх на планината Кедарнат доминираше над всичко, на запад се виждаше по-ниският му събрат, а в далечината се забелязваха други заснежени планини. Тя беше идвала и друг път в Хималаите, но обстоятелствата не ѝ бяха позволили да разгледа околностите. Този път беше получила възможността наистина да оцени мащабите ѝ.
Еди не беше чак толкова впечатлен.
- Да, изглежда доста впечатляващо - каза той, - но ако се опиташ да изкачиш тоя негодник, въобще няма да ти се стори красиво. - Той посочи на североизток. Пред тях се разкри хребетът, който бяха видели на лаптопа на Кит, още по- назъбен и по-впечатляващ от компютърно-генерирания си двойник. - Ще трябва да се изкатерим по него.
- Ето го и проходът - каза Кит. В природната бариера наистина се забелязваше един V-образен прорез, но най-ниската му точка се намираше значително по-високо от настоящото им местоположение.
Джирилал отмести погледа си от залязващото слънце и огледа хребета.
- Там ли трябва да е Криптата на Шива?
- Точно така - отвърна Нина.
- Тази част от планината е много опасна. Мнозина, които са отишли там, повече не са се върнали. Сигурни ли сте, че искате да ги последвате?
- Да, сигурна съм.
- Аз бих го пропуснал - промърмори Еди.
- Няма да ви спирам, разбира се. Просто исках да ви предупредя. Така, поне опитах! А сега да вървим. Селото е съвсем наблизо.
Повървяха още малко и най-после стигнаха равен терен. От двете страни на пътеката се нижеха малки колиби, които водеха до същинското село; също като къщичките, които бяха видели по-долу, и тези нямаха покриви. Сградите в края на пътя бяха по-солидни, построени от тухли и камък, притиснати плътно една към друга в тясната долина. Абсолютната неподвижност на пейзажа оставяше зловещо усещане, сякаш селото бе заспало зимен сън в очакване на завръщането на пролетта.