- Нали знаеш, че Коил заповяда да убият Фернандес? Оная мацка със стъкленото око едва не му отряза главата. - Зек изглеждаше разтревожен от разкритието, но не каза нищо. - Това ли е всичко? Никаква лоялност към другаря, просто грабваш парите от хората, които са го убили? Предполагам, че Хуго просто не те е преценил правилно.
- Парите ми трябват - отвърна раздразнено Зек. — Вече имам семейство, син... искам да им осигуря добър живот на някое място, по-добро от Сараево. - Той осъзна, че е разкрил твърде много за себе си и отново наложи безизразната маска на лицето си. — Единственото нещо, за което трябва да мислиш през следващите два дни, е как да вземеш Кодекса.
- О, да, фасулска работа - да измъкна нещо с подобни размери от силно охраняван сейф без никой да забележи. - Той се загледа в снимката на Хуго, след което се обърна към босненеца. - Ще имам нужда от помощ.
9.
Индия
Когато се събуди, Нина установи, че се намира в дворец.
Беше очаквала самолет или килия, но лежеше в легло с балдахин и копринени чаршафи, в просторна стая, украсена с цветни фрески по стените и тавана. Стилът на сводестите врати и прозорци беше отличително - почти шаблонно - индийски.
Царуваше странното усещане за изкуственост, сякаш се намираше в хотел с индийска тематика, а не в оригинален замък. Тя отиде до прозореца със спуснати щори, през които се промъкваше ярката дневна светлина. Макар и да очакваше, че ще бъде заключен, тя се опита да го отвори и се изненада, когато щорите се разделиха и пред очите и се разкриха просторни поляни и градини. Виждаха се и други части от сградата; това наистина беше дворец, чиито колонади и бели стени бяха увенчани с куполи. Но въпреки това наоколо витаеше твърде чистото, твърде идеално усещане за тематичен парк-дубликат.
- Доктор Уайлд - разнесе се зад гърба и гласът на Коил. - Добро утро.
Стаята се беше променила, част от стената тихо се беше плъзнала встрани, разкривайки гигантски екран. От него я гледаше безизразното лице на индиеца. Тя осъзна, че се намира под наблюдение, под монитора блещукаха обективите на камери.
- Господин Коил - каза остро тя. - Наблюдавали сте ме как спя, така ли? Не знаех, че сте натрупали богатството си чрез уебкамери.
Той не обърна внимание на заяждането.
- В стаята има сензори за движение. Компютрите в къщата ме уведомиха веднага, щом се събудихте. Добре дошли в дома ми.
- Да, толкова се радвам, че съм тук. - Ако сарказмът и имаше физическа форма, досега да беше взривил екрана. - Къде точно се намирам?
- В имението ми, източно от Бангалор. В него са комбинирани стиловете на дворците Мисор, Коудиар и Лакшми Нивас, осъвременени с модерни архитектурни елементи. И оборудвани с най-съвременната технология, разбира се.
- Ами да, разбира се. Значи възнамерявате да ми изнасяте лекции от екрана като Големия брат или...
- Може би ще пожелаете да се „освежите”, както обичате да казвате вие, американците, преди да ви докарат при нас?
- Да ме докарат? - повдигна вежди Нина. - Колко всъщност е голямо това място?
- Основната сграда има сто шейсет и пет стаи, разположени на пет етажа - каза Коил, приемайки буквално въпроса и. - Но в момента ние не се намираме в двореца, а в убежището.
- Убежище ли? За какво?
По безизразното му лице пробяга лека усмивка.
- За тигри.
След като Нина взе душ, Тандон я отведе от стаята. Заведе я до асансьора, който ги свали в грамаден подземен гараж под двореца. В помещението бяха паркирани десетки коли, от триколки Бенц Моторваген от деветнайсети век до чисто новия блестящ в златист цвят суперавтомобил на Макларън. Това беше една странно изглеждаща сбирка - малко британско Мини се кипреше до обемист Кадилак от 1959 година, рекордьорът Бугати Вейрон се беше изгърбил до дребната Тата Нано. Изглежда, някой аспект от дизайна на всяко превозно средство го правеше достойно за присъствие в колекцията на милиардера.
Колата, до която я отведе Тандон обаче, беше много по-невзрачна от блестящите експонати: малка електрическа количка за голф. Те се изкачиха по една стръмна рампа и излязоха на открито, следвайки трилентовата алея. На около миля и половина на север от двореца се намираше грамадна територия, оградена от високи бетонени стени, увенчани с бодлива тел. Покрай ограденото място преминаваше писта и дългата черна лента показа на Нина докъде се простират границите на имението на Коил. Самолетът стоеше пред хангара, а открехнатите врати разкриваха малък, странно изглеждащ летателен апарат. Матовият му пепеливосив корпус, с перка в задната част, изглеждаше твърде тесен, за да носи някакви хора, дори и пилота му. Постепенно корпусът на самолета го скри от погледа им.