— Бягай!
Той сграбчи Нина за ръката и двамата хукнаха през гъсталака, отмятайки с ръце клоните встрани. Дронът се стабилизира и се стрелна след тях. Стрелящият механизъм, прикрепен към спусъка на пистолета, се дръпна назад…
Разнесе се гръмотевичен изстрел, куршумът пропусна на косъм Нина, заби се в клона на близкото дърво и го отчупи — но ефектът от отката върху дрона беше почти също толкова опустошителен. Той беше отхвърлен назад, завъртя се лудо и се заби в стъблото на близкото дърво. Ако роторните му перки не бяха обвити в устойчива на удар пластмаса, това щеше да се окаже последният му полет; но сега просто отскочи и се завъртя, люлеейки се.
Еди и Нина продължаваха да тичат през храсталака. Ако наблизо имаше животни, те със сигурност щяха да ги чуят, но той се надяваше, че тигърът ще реагира като птиците, които се разлитат уплашено на всички страни, за да избягат от звука на изстрела.
— Къде отиваме? — изпъшка Нина.
— Към външната стена — видях на картата къде се намираме. Там трябва да има изход.
Дърветата свършиха. Двамата се озоваха пред висока двайсет фута бетонена стена: границата на резервата. На около двайсет метра по-нататък Нина забеляза стълба, прикрепена към стената — но тя беше от типа на противопожарните стълби и долната й част беше вдигната над горната, като първото стъпало се намираше на по-малко от четири метра над земята.
— Еди, насам!
— Ако те вдигна, ще можеш да я дръпнеш надолу…
Над главите им изщрака пушка, един куршум вдигна малко гейзерче прах в краката им. На стената стояха двама въоръжени мъже, а трети се прицелваше в тях. Втори куршум се заби в пръстта и Нина и Еди отскочиха назад.
Докато бягаха, от стената се разнесоха нови изстрели.
— Обратно в гората! — извика Еди.
— Но там е тигърът — възрази Нина.
— Тигрите нямат оръжия! — Той се шмугна в сенките, Нина го последва. Стрелбата спря. Еди забави ход, опитвайки се да си поеме дъх, и се ослуша за някакви близки шумове. Поне наблизо като че ли нямаше тигри. — Така, значи стената не е вариант — трябва да се доберем до някой от онези бункери. Следващият се намираше, ъъъ… натам.
На Нина й се стори, че посочва наслуки.
— Сигурен ли си?
— Кажи-речи. — Той тръгна. Нина се огледа нервно, в случай, че нещо раирано и ноктесто ги наблюдава от храстите, след което забърза след него.
— Какво ще правим, когато стигнем до бункера? — попита тя почти шепнешком. — Не можем да спуснем клетката отвън.
— Ако повредим дрона и си върна пистолета, мога да стрелям през прозореца. В първия бункер имаше телефон — ако и в другите има, можем да се обадим на Мак или Кит. Просто трябва да стоим настрани от Хобс и приятелчетата му7.
Слабо виене привлече вниманието на Нина. Тя погледна към дърветата, но не видя нищо. Ала сигурно се намираше наблизо; Коил се беше похвалил, че роторите на дрона не се чуват на разстояние над шест метра.
— Чувам самолета.
Еди се спря.
— Къде?
— Някъде там. — Тя посочи с пръст.
— Аз не го чувам. — Той се вгледа в гъсталака, но не видя нищо.
Шумът се засилваше.
— Със сигурност е там — изсъска Нина. — Ето там, там!
— Чакай, чувам го… — започна Еди, но млъкна, щом дронът се появи в една пролука между клоните и закръжи над земята на около десетина фута от тях. Завъртя се леко към тях и се прицели…
Но не стреля.
— Какво чака? — зачуди се Еди на глас.
Нина трескаво го задърпа за ръката. Той извърна глава — и видя как клоните на един храст, който се намираше на петнайсетина фута от тях, мързеливо се накланят встрани, сякаш нещо се притиска в тях.
Нещо голямо.
— Ъъъ… тигър — прошепна Нина. — Проклетият тигър е зад онзи храст!
Но Еди вече гледаше в друга посока.
— Онова дърво — каза той и я побутна. До тях се виждаше чадъровидна акация, като дебелият й ствол се разклоняваше на няколко фута над земята, осигурявайки удобно място за стъпване. — Тръгни бавно към него.
Той застана между Нина и хищника и двамата бавно започнаха да се придвижват към дървото. Храстът не помръдна.
— Виждам го — прошепна Нина треперливо. В сенките се беше оформила фигура, която се беше снижила зад клоните на храста. Чифт напрегнати жълти очи, обградени от черни линии върху жълто и бяло, ги наблюдаваха, без да мигнат. Тя си спомни, че тигрите са самотни ловци, мълчаливи преследвачи, които внимателно наблюдават плячката си, преди внезапно да нанесат смъртоносния си удар… точно като този. Сърцето й се сви от страх. — Ох, Еди, виждам го.