Той отвори вратата на пикапа и извърна глава към нея.
— Ще внесем тези неща вътре. После… — Той сграбчи ръката й рязко и я дръпна обратно, когато тя понечи да отвори своята врата. — Стой в пикапа.
— Какво? Какво има? Боже мой!
Сибил проследи погледа му и видя съществата, които пълзяха и се извиваха на площадката пред къщата на Кал.
— Копърхед2 — каза Гейдж. — Може би са десетина.
— Отровни. И толкова много? Да, пикапът е много сигурно място. — Тя извади 22-калибровия си пистолет, но поклати глава. — Не мисля, че можем да ги застреляме от тук, особено с това.
Гейдж посегна под седалката и извади своя „Лугър“.
— Този ще свърши работа, но не от тук. А и, мамка му, Кал ще подпали задника ми, ако пробия стените му с куршуми. Имам по-добра идея. Остани в пикапа. Ако някоя ухапе мен, само ще ме ядоса, а ако докопат теб, в най-добрия случай ще се озовеш в болница.
— Имаш право. Каква е по-добрата идея?
— Първо, да направим размяна. — Подаде й „Лугър“-а и взе нейния пистолет. — При друга изненада — стреляй.
Тя провери тежестта на оръжието в ръката си, докато Гейдж слизаше. Нямаше друг избор, освен да му се довери, и взирайки се в змиите, опита да си припомни всичко, което знаеше за този вид.
Отровни, да, но ухапването им рядко бе смъртоносно. Все пак няколко десетки ухапвания можеха да се окажат фатални. Предпочитаха скалисти хълмове и обикновено не бяха агресивни. Разбира се, обикновено не бяха и подвластни на зъл демон.
Тези щяха да нападат. Не се съмняваше в това.
Като по нечий знак, няколко от змиите повдигнаха триъгълните си глави, когато Гейдж заобиколи къщата и се появи с лопата в ръка.
Лопата, помисли си Сибил. Този човек имаше пистолет, а бе решил да използва лопата срещу гъмжило от полудели змии. Сибил понечи да спусне прозореца и да изрече на висок глас мнението си за стратегията му, но той закрачи нагоре по стъпалата, право към гърчещите се създания.
Беше отвратително. Никога не се бе смятала за гнуслива, но сега стомахът й се разбунтува, докато Гейдж замахваше, смачкваше и съсичаше. Не успя да преброи колко пъти змиите се стрелнаха към него, а знаеше, че въпреки изцелителната му дарба има болка при впиването на отровния зъб в плътта му.
Когато битката свърши, Сибил потисна гаденето и слезе от пикапа. Той погледна надолу към нея и лицето му заблестя, обляно в пот.
— Това беше. Ще почистя и ще ги заровя.
— Ще ти помогна.
— Няма нужда. Изглеждаш малко бледа.
Тя прокара ръка по челото си.
— Срам ме е да призная, но ми се доповръща. Беше… Добре ли си?
— Издебнаха ме няколко пъти, но нищо сериозно.
— Слава богу, че пристигнахме преди Лейла. Мога да помогна, ще донеса друга лопата.
— Сибил, страшно ми се пие кафе.
След няколко мига колебание тя прие предложението да се оттегли.
— Добре.
Не виждаше нищо срамно да избегне грозната гледка на площадката, преди да влезе в къщата. Защо да поглежда, щом не е нужно? В кухнята пийна студена вода и наплиска лицето си, докато тялото й се успокои. Приготви кафето и занесе чаша от ароматната течност в края на гората, където Гейдж копаеше дупка.
— Това място се превръща в странно гробище за домашни любимци — отбеляза тя. — Побеснелият Роско, а сега и цял батальон змии. Почини си. И аз мога да копая. Наистина.
Той размени лопатата с кафето.
— Беше по-скоро груба шега.
— Кое?
— Това. Нямаше голямо шоу. Нещо като смушкване в ребрата.
— Да бе, все още ми е смешно. Но разбирам какво имаш предвид. Прав си. Просто малък номер.
— През Седемте излизат змии. Хората ги намират в къщите си, в мазетата, в килерите. Дори в колите си, ако проявят глупостта да оставят стъклата спуснати, когато паркират. И плъхове.
— Чудесно. Е, водя си бележки. — По кожата й бяха избили капки пот от горещината и усилието. — Достатъчно дълбока ли е?
— Да, ще свърши работа. Връщай се в къщата.
Сибил хвърли поглед към двете кофи за тор и си представи с какво ги е напълнил.
— Ще видя и по-грозни неща. Няма смисъл да щадиш крехката женска.
— Твой избор.
Когато той изсипа съдържанието на кофите, в нея отново се надигна гадене.
— Ще ги измия. — Тя взе празните кофи. — И ще почистя площадката, докато ти довършиш тук.