Сержантът беше виждал огъня от „Спектър“ и преди и не си губеше времето.
— Да се оттеглим, сър – извика той на Хънт, – имаме няколко секунди прикритие.
— Върви, върви, върви – рече Хънт, хвана сержанта и го блъсна към прикритието. – Аз съм зад теб.
Сержантът се отдалечи по диагонал от сипещите огън оръдия. След няколко секунди пилотът вдигна бойния самолет и прибра оръдията, за да направи завой и да се върне обратно през тесния каньон. Докато се върне за втора атака, седмина от враговете продължиха напред. Хънт прикри оттеглянето на сержанта си.
Уби петима от тях, като използваше ту миномета, ту ожесточен автоматичен огън. Но двама успяха да се приближат до позицията му. Единият го рани в рамото, когато понечи да отстъпи.
Вторият му преряза гърлото с ужасен на вид извит нож.
Снижавайки се надолу, готов да поднови стрелбата, пилотът на АС-130 видя как Хънт беше убит и го съобщи по радиото на другите самолети. Останалите от отряда също станаха свидетели и гледката премахна страха им и го замени с ярост. Когато АС-130 се издигна за нов завой, бойците скочиха и пометоха новата вълна, която тъкмо напускаше пещерата и се спускаше надолу по хълма. Втурнаха се напред като един, стигнаха до сразения си командир и оградиха в кръг тялото му, за да го защитят. Изчакаха врага да се приближи, но като по магия, или пък усещайки яростта на американските войници, врагът се обърна и отстъпи.
На седем хиляди метра над тях и на по-малко от десет минути от целта пилотът на В-52 изключи микрофона и го върна на мястото му.
— Чухте ли това? – попита тихо по интеркома екипажа си.
Самолетът беше притихнал, като се изключи бръмченето на осемте двигателя. Пилотът не се нуждаеше от отговор – знаеше, че бяха чули каквото бе чул и той.
— Ще превърнем тази планина в купчина прах – заяви –Когато врагът се върне за телата на убитите искам да ги събират с лъжица.
След четири минути хеликоптерите дойдоха да приберат отряд три. Тялото на Хънт и ранените бяха натоварени на първия „Блекхоук“. Останалите войници, с наведени глави, се качиха на втория. След това бойните хеликоптери и АС-130 изсипаха върху склона огнен ад от олово и бомби. Не след дълго се появи и В-52. Кръвта се лееше надолу по хълма и врагът беше сразен. Но демонстрацията на сила беше дошла прекалено късно за лейтенант Хънт.
С времето само жаждата за отмъщение щеше да бележи кончината му.
И щяха да минат години, преди да се уталожи.
≈ 2 ≈
„Орегон“ стоеше до един кей в Рейкявик Исландия, здраво завързан за кнехтовете. Плавателните съдове в пристанището представляваха миш-маш от товарни и туристически кораби, рибарски лодки, траулери, по-малки круизери и – колкото и необичайно да е за Исландия – няколко големи яхти. Рибарските лодки подпомагаха най-голямата промишленост на Исландия; яхтите бяха тук заради арабската среща на върха, която се провеждаше в момента.
„Орегон“ не би спечелил нито един конкурс за красота. Сто и петдесет и отгоре метровият товарен параход сякаш се крепеше единствено на ръждата. Горните палуби бяха затрупани с боклуци, горният и долният корпус представляваха какофония от биещи се по цвят бои, а кранът по средата на кораба изглеждаше така, сякаш всеки момент ще падне във водата.
Но външният вид на „Орегон“ лъжеше.
Ръждата беше внимателно нанесена радароабсорбираща боя, която му позволяваше да се промъква покрай екраните на радарите като призрак, боклуците по палубите бяха само за камуфлаж. Кранът си работеше отлично; рейте си бяха наред, някои представляваха антени, а останалите прикриваха ракетните установки. Удобствата под палубите се равняваха на тези в най-скъпите яхти. Вътре имаше луксозни кабини, комуникационни устройства последна дума на техниката, команден център, хеликоптер и напълно оборудвана работилница. Столовата можеше да съперничи на най-изисканите ресторанти. Лазаретът повече подхождаше на скъпо струващ болничен апартамент. Задвижван от два магнитохидродинамични двигателя, „Орегон“ можеше да се носи като гепард и да завива като количка от увеселителен парк. Корабът нямаше нищо общо с външния си вид.
„Орегон“ беше боен, свръхмодерен разузнавателен плавателен съд с екипаж от обучени професионалисти.
Корпорацията, която притежаваше и ръководеше „Орегон“, се състоеше от бивши военни и разузнавачи, които се хващаха на работа при отделни държави и частни лица, нуждаещи се от специални услуги. Представляваха частна армия от съвестни наемници. Американското правителство често им възлагаше мисии, защото те бяха извън полезрението на Конгреса, съществуваха в един сенчест свят, без да се ползват с дипломатическа защита или признание от страна на правителството.