Фабрис бързо разбра кой от тримата е предводителят. Беше с изпито лице и подвижни, но студени очи. Оредяващата му коса бе подстригана до същата дължина, както тъмната му няколкодневна брада. Другите двама стискаха здраво Фабрис под мишниците, а мъжът бръкна под черното си яке и извади пистолет. Без да продума, той посочи с цевта към отсрещната страна на шосето. Биячите, които държаха Фабрис, го подкараха пред себе си в указаната посока. Свещеникът примигваше и клатеше невярващо глава, докато се приближаваха към края на пътя. Отвъд него имаше само мъгла.
В този миг Фабрис видя стоманения парапет и разбра къде се намират.
— О, не! — извика той. — Не, не, не…
Виадуктът Мийо. Най-високият мост в света, пренасящ една дълга отсечка от магистрала А75 на триста метра височина над долината на река Тарн.
А краката му го носеха право към ръба.
Фабрис се съпротивляваше отчаяно, но силите му не стигаха, за да се отскубне от стоманената хватка, която го тласкаше към бездната.
— Защо? — изстена той, обзет от животински страх.
Внезапен порив на вятъра разпръсна мъглата и за миг Фабрис зърна дъното на пропастта. Подпорните колони на моста се извисяваха като гигантски кули, по-високи от шпиловете на катедрала. Фабрис се задъхваше. Не можеше да отрони и дума. Като по чудо успя да измъкне едната си ръка и се вкопчи с всички сили в металния парапет. Предводителят се пресегна безмълвно към него и разтвори пръстите му с такава брутална сила, че пречупи два от тях.
Фабрис дори не усети болка. Тялото му бе станало безчувствено от шока.
Мъжете го блъснаха през парапета. Отец Фабрис Лалик полетя напред и тялото му се запремята в мрачната бездна. Писъците му постепенно заглъхнаха в нощта. Мъглата го беше обгърнала много преди той да се удари в далечната земя отдолу.
Докато тримата мъже крачеха обратно към мерцедеса, предводителят им извади мобилния си телефон.
— Работата е свършена — каза той, прекъсна връзката и седна зад волана.
Неговият колега, който бе докарал колата на Лалик, я остави там, където беше, с ключа на таблото. После се намести на задната седалка на мерцедеса.
В същия момент сътрудниците им в къщата на свещеника вече прехвърляха материалите на компютъра му — няколкостотин мегабайта абсолютно забранени порнографски изображения. Техният анонимен източник беше непроследим. Същото се отнасяше и за натрапниците в дома на отеца.
Малко след като светлините на мерцедеса изчезнаха в мъглата и фолксвагенът остана сам на пустия виадукт, последните думи на отец Фабрис Лалик бяха съставени и разпратени по имейл до всички контакти в списъка на електронната му кореспонденция:
Скъпи приятели,
Когато четете това съобщение, аз вече няма да съм между живите. Моля ви да не скърбите за мен, понеже съм недостоен за вашата скръб.
Срамът от греховете ми е бреме, което повече не съм в състояние да нося. Нека Бог се смили над мен за ужасните неща, които съм извършил.
2
Две седмици по-късно
Буреносни облаци бяха надвиснали заплашително над морето, когато поредна мощна вълна се разби в носа на ферибота „Роден“, собственост на компания „Сий-Франс“, и заля палубата с гъста завеса от бяла пяна и водни струи. Повечето от деветстотинте пътници, дръзнали и този бурен декемврийски ден да прекосят Ламанша към английския бряг, се бяха скупчили на топло в баровете и фоайетата на огромния кораб.
На палубата се виждаше самотен мъж. Беше облегнат на парапета, вдигнал нагоре яката на пооръфаното си кожено яке. Вятърът рошеше гъстата му руса коса, тялото му ловко се нагаждаше към люлеенето на ферибота. Присвил сините си очи срещу солените пръски на морето, мъжът се взираше на север, където скалите на Дувър едва се очертаваха в следобедния полумрак. Той дръпна от цигарата си и издиша облак дим, който бе отнесен мигновено от поредния порив на вятъра.
Казваше се Бен Хоуп. Наполовина англичанин, наполовина ирландец, току-що навършил четирийсет, но жилав и як като юноша. В младите си години беше служил като професионален войник, впоследствие бе напуснал британските специални части, за да се потопи в мрачния свят на международния бизнес с отвличания и откупи.
Бен работеше на свободна практика и сам бе нарекъл себе си „консултант по кризисни ситуации“. Използваше методи и умения, за които обичайните правоохранителни органи нямаха или нужната подготовка, или съответните правомощия. Беше успял да върне значителен брой жертви на отвличане на техните любящи семейства, като същевременно бе ликвидирал немалко от похитителите им.