Когато се събудила в пет часа сутринта във вонящия на застояла бира и цигари хол на Уорновиц, Минди Дебойе нямала представа какво се е случило. Макар и непосветена в тайните на секса, тя осъзнала, че някой е правил нещо с нея, и забелязала, че полата ѝ е обута наобратно. Нямала спомени от края на вечерта и след като се завлякла вкъщи, телефонирала на няколко други деца, които видяла на купона, но никой не могъл да ѝ каже какво се е случило. Когато разговаряла с най-добрата си приятелка, Вера Хартал, на Минди за първи път ѝ хрумнало, че може би е била изнасилена. Не искала обаче да намесва възрастни в проблема и се срамувала да каже къде е била. Затова запазила подозренията за себе си и постепенно се възстановила от шока.
Животът продължавал. Четирите момчета завършили гимназията и постъпили в колеж, Минди – също, но две и половина години по-късно. С времето Джейкъб Уорновиц се почувствал в безопасност и не издържал на изкушението от време на време да забавлява състудентите си, като им пускал записа. Един първокурсник, Майкъл Уилетс, се оказал близък със семейство Дебойе и след дълъг разговор със сестра си алармирал полицията, която пристигнала в квартирата на Уорновиц със заповед за обиск. Минди Дебойе с ужас изгледала записа и на 14 януари 2003 година. Джейкъб и тримата му съучастници били осъдени по бързата процедура.
Гледайки материалите по делото, Джордж Мейсън ясно съзнава, че основният юридически проблем в случая е давността – според законите на щата такова престъпление с изминала давност над три години, изобщо не би трябвало да влиза в съдебна зала. Нещата се променят от факта, че Минди Дебойе е чернокожа. Тя е в добро социално положение, също като момчетата, но родителите ѝ и адвокатите не пропуснали да намекнат, че едно бяло момиче едва ли би било подложено на такова отношение в Глен Брей, малко градче, където интеграцията на малцинствата се приема неохотно.
Обвиненията в расова дискриминация нажежиха обстановката. Близките на четирите момчета тръбят, че животът им е съсипан заради престъпление с изтекла давност, в което жертвата дори не е страдала. Намекват, че расовият признак е единствената причина децата им да бъдат наказани. Острите спорове между съседи се раздухват в пресата, където застъпниците на Дебойе очевидно имат превес. Повечето статии представят обвиняемите като разглезени богаташчета, които за малко да се отърват безнаказано след срамна оргия с една черна робиня, макар че никое от многобройните обидни определения за Минди, използвани от тях и запечатани на записа, не засягат расата ѝ.
Благодарение на съществените проблеми, повдигнати при обжалването, младежите не са поставени под охрана и седят до журналистите на първата скамейка в отделението за наблюдатели. Съдбата им сега е в ръцете на накипрения с кремав костюм на тънки черни райета Джордан Сапърстийн, който има навика енергично да жестикулира и да тръска подстриганата си на бретон прошарена коса, за да набляга на думите си. Съдия Мейсън не проумява какво иска да покаже едно човешко същество, когато ходи с прическа, заимствана от Великолепния Джордж1, но Сапърстийн е ярко олицетворение на онова, което Патрис, съпругата на съдията, нарича АТ – адвокат от телевизията.
Роденият в Калифорния Сапърстийн се прочу преди двайсетина години, още като преподавател по право в Станфорд, с две зашеметяващи победи във Върховния съд на САЩ. Оттогава е знаменитост благодарение на склонността му да се разпалва за секунди, щом към него бъде насочена телевизионна камера. Постоянно се подвизава по Си Ен Ен, „Срещи с пресата“ и съдебния канал, толкова се набива на очи, че човек почти очаква да го види на заден план дори на запис от мач на училищния отбор на племенничката си. Носят се слухове, че в отчаянието си родителите на четирите момчета от Глен Брей са му броили неколкостотин хиляди долара, за да представлява децата им на обжалването.
Джордж предполага, че скандалната слава на Сапърстийн е предимство пред някои съдебни състави, осигурявайки оправдание на съдия, склонен да анулира присъдата. Но не и тук. Натрапчивостта на Сапърстийн се възприема като хвърлена ръкавица от Мейсъновия колега Нейтън Кол. Този съдия, напуснал престижно място в Ийстънския юридически факултет, за да поеме петгодишна временна позиция в апелативния съд, гледа на адвокатите като на студенти и ги засипва с хитри хипотетични въпроси с цел да подкопае позицията им. Зевзеците отдавна са нарекли този Сократов стил на училищно изпитване „игра за един човек“ и пред Нейтън шансът за победа също е нулев. Истината е, че за него всяко дело независимо от конкретния казус се свежда до едно – да докаже, че той е най-добрият юрист в залата. Или може би във вселената.
1