За това е права. Впрочем това е още една причина нежеланието, с което се отнася към делото, да изглежда толкова странно. Джордж искаше да стане съдия, защото работата е важна, защото обществото ти възлага ролята да бъдеш негова съвест и да прилагаш утвърдените благородни традиции на правосъдието. Той често чувства тежестта на тези отговорности, но рядко съжалява за тях. Сега обаче мрачно поклаща глава, сякаш само от благоприличие, а не по някакви други съображения.
Обаждане в болницата
Джордж бърза по запазения само за съдиите коридор към съвещателното помещение зад съдебната зала. Малко е подранил за уговорената среща с Пърфойл и Кол, но преди това иска да се обади на Патрис и спира пред един голям прозорец, където мобилният му телефон има по-добър обхват. Знае, че е глупава праволинейност да избягва воденето на лични разговори от служебния телефон, но като съдия той не може да се отърси от убеждението, че трябва да служи за пример не само в големите, а и в малките неща. Всеки ден се явява в съда с костюм и вратовръзка и изисква подобно облекло от подчинените си въпреки по-неофициалните дрехи, които колегите му предпочитат, когато не са в съдебната зала. Решен е, че какво ще да става, Джордж Мейсън ще изглежда като истински съдия – висок, строен, с посребрени коси, красив за мъж на средна възраст. Типичен бял юрист.
– Добре съм. Уморена. Денят не беше зле – казва Патрис, когато я намира в болницата.
Джордж се опита да се свърже с нея на няколко пъти тази сутрин, но постоянно даваше заето. За момента всички контакти на Патрис с човешката раса са ограничени с телефона.
– Мислят, че довечера гайгеровото ми ниво ще бъде достатъчно ниско, за да те пуснат в стаята ми – добавя тя. – Повечето жени искат да имат мъжки сърца, Джорджи. Нали не искаш да загубиш щитовидната си жлеза.
– С удоволствие ще я дам, скъпа. Който орган поискаш.
Мейсънови винаги са се чувствали уютно заедно и този лек хумор е нещо обичайно в общуването им, но сега в шегата на Джордж има голяма доза сериозност. Джордж знае, че за много мъже бракът е война срещу желанията им. Сега, след повече от трийсет години заедно, той честно може да каже, че не е искал никоя друга освен Патрис.
Напоследък тези чувства често го разтърсват. Откриха бучката в щитовидната жлеза на Патрис на 10 февруари и на следващия ден, когато спря в една книжарница да почете сладникави стихчета от поздравителни картички за Свети Валентин, той не се сдържа и заплака. В момента обаче се чувства длъжен да запази пороя от чувства за себе си. Най-важно е да се държи „нормално“ – не да драматизира, още по-малко да я засипва с гръмки изявления, които Патрис би определила като мекушави и сълзливи.
– Искаш ли да донеса вечеря? – предлага Джордж. – Можем да похапнем заедно. Някакви предпочитания?
– Само да не е зелен фасул. Искам нещо с много подправки.
– Мексиканско?
– Идеално. След осем. Тогава ще са минали трийсет и шест часа. Но няма да ти позволят да останеш дълго.
Вчера в шест сутринта Джордж закара Патрис в Уестбанкската лутеранска болница „Синай“. Там ѝ дадоха да глътне голямо бяло хапче с йод-131. Сега не ѝ позволяват физически контакт с други хора. Радиацията, кипяща в организма ѝ, унищожаваща всички тироидни клетки, особено злокачествените и онези, които опасно се бяха преместили в други части на тялото, може да увреди и щитовидната жлеза на здрав човек. Това лечение се е доказало като много успешно, но е неприятно преживяване. Патрис би била по-малко самотна на остров с прокажени, където поне щеше да има компания. В Уест Банк тя лежи в малка бяла бетонна стая с оловна изолация. Обзавеждането е направено с цел да се избегне стерилната атмосфера на болнична стая и в резултат помещението е като от евтин мотел, с надраскани мебели и тънка плюшена покривка опъната върху леглото. Всеки предмет, който се изнася от помещението, се унищожава от специално натоварени с това служители или се поставя под карантина – книгите и списанията, които Патрис чете, бельото ѝ и съдържанието на подлогата, която трябва да използва. Пулсът и температурата ѝ се следят електронно, а санитарите ѝ подават храната през оловно прозорче на вратата.
Вчера не позволиха дори на Джордж да влезе в стаята ѝ. Разговаряха чрез телефонни слушалки от двете страни на голямо стъкло, монтирано на стената до леглото ѝ и закрито с щори, които Патрис може да вдига. За Джордж сравнението с професионалния му живот е неизбежно. С колко клиенти в колко институции е разговарял по този начин? И колко от съседите им по килия е оглеждал със смесени чувства на съчувствие и упрек. Гледаше ги как удрят с юмруци по стъклото, зад което седи обичан човек, едва сега почувствали жестоката изолацията, а с нея – тежестта на наказанието за престъпленията си. Като гледаше жена си така, Джордж не можеше да се отърси от жалкото, мъчително убеждение, че се е провалил. Разговаряха неспокойно и напрегнато. Голямата преграда между тях бе не стъклото, а нейното заболяване. След трийсет и три години заедно се оказа, че съвместният им живот е бил въпрос на божие милосърдие, а не на взаимна воля. Патрис е болна, а той – не.