2.
Дери Бруър беше в лошо настроение. Дъждът се лееше като из ведро и барабанеше по голото му теме. Досега не беше осъзнавал доколко наличието на гъста коса пази от дъжда. От жестоката атака на пороя го болеше целият череп и ушите го сърбяха. И за да бъде пълно окаяното му състояние, подгизналата му кафява роба мокро шляпаше по голите му бедра и жулеше кожата. Главата му беше обръсната от сравнително умела ръка тъкмо тази сутрин, та все още усещането беше за нещо ново и болезнено, и ужасяващо беззащитно пред природните стихии. Монасите се влачеха наравно с него, всичките с обръснати темета и белите кръгове кожа просветваха с мокър блясък в сумрака. Доколкото Дери можеше да прецени, никой от тях не беше сложил залък в устата от зазоряване, макар че бяха вървели и припявали през целия ден.
Голямата стена на кралския замък се простираше пред тях на Пийскод Стрийт, те дрънчаха с хлопка за милостиня и се молеха на глас, единствените глупци, дето стояха навън под дъжда, когато наоколо имаше подслон. Уиндзор беше богат град; замъкът, заради чието обслужване той съществуваше, се намираше само на двайсет мили от Лондон, като още половин дузина други в периферията на столицата, всеки от които на разстояние един ден пеша от другите. Присъствието на кралското семейство беше привлякло най-добрите златари, бижутери, винопродавци и търговци от столичния град, амбицирани да продадат стоката си. Поради присъствието на самия крал и повече от осемстотин мъже и жени обслужващ персонал, тълпите бяха набъбнали, а цените на всичко — от хляба и виното до златните гривни — се бяха вдигнали.
Заради киселото си настроение Дери предположи, че францисканските монаси също ще бъдат привлечени от потока на златото. Все още не бе съвсем сигурен дали мърлявите му спътници не бяха просто едни доста хитри просяци. Вярно, брат Питър заливаше тълпите с тиради за неправдите и алчността, но всички останали монаси носеха освен купичките за милостиня и ножове за продан. Един широкоплещест несретник, изглежда, се бе примирил с ролята си да носи на гръб огромен воденичен камък. Мълчаливият Годуин вървеше с камъка, завързан с връв за гърба му, и тъй се беше привел, че едва можеше да вдигне очи, за да види къде стъпва. Другите казваха, че понасял тази тежест за изкупление на някакъв стар грях, но Дери не беше посмял да попита какъв е той.
В часовете, когато в абатствата служеха литургия, групата им спираше и се молеше, приемаше предложената вода или домашна бира, които хората им носеха, като в това време сглобяваха един педал и завъртаха камъка, точеха ножове и благославяха онези, дето им пускаха някоя монета, без значение колко дребна беше тя. Дери изпита угризение заради стегнатата кожена кесия, която носеше прилепнала към слабините си. В нея имаше сребро, достатъчно да храни всичките, докато им се пръснат стомасите, но ако го извадеше, подозираше, че брат Питър ще го раздаде на разни незаслужаващи негодяи и ще остави монасите да гладуват. Той изпухтя, изду бузи и избърса дъждовните капки от очите си. Водата се стичаше по лицето му в постоянен поток, та трябваше да мига на парцали.
Преди четири нощи идеята да се присъедини към тях му се видя добра. В резултат на скромната си търговия всичките четиринайсет монаси бяха въоръжени. Свикнали бяха да нощуват по пътищата, където крадци биха могли да се опитат да крадат дори от хора, които си нямат нищо. Дери се спотайваше в конюшнята на една евтина странноприемница, когато дочу как брат Питър споменава за Уиндзор, където щели да се помолят за възстановяването на краля. Никой от тях не се изненада, че още един пътник би желал да стори същото, не и когато душата на краля бе застрашена и в цялата страна върлуваха насилници.
Дери въздъхна, разтърквайки силно лицето си. Кихна с все сила и се улови, че отваря уста, за да изпсува. Тъкмо тази сутрин брат Питър бе ударил с пръчка един мелничар, дето изкрещя нещо богохулно навън на улицата. На Дери му достави удоволствие да види как благият водач на групата изригва в гняв, който би го превърнал в небезизвестно име из бойните рингове на Лондон. Оставиха мелничаря на пътя с уши, от които капеше кръв от юмручните удари, каруцата му преобърната, а чувалите с брашно — до един разкъсани. Дери се усмихна при този спомен и погледна към брат Питър, който разтърсваше хлопката на всеки тринайсет крачки, тъй че звукът отекваше в каменните стени горе на хълма.
Замъкът се извисяваше над главите им в дъжда, единствено така можеше да бъде описана гледката. Масивните стени и кръглите кули не бяха разрушавани никога, откакто първият им камък е бил положен преди векове. Крепостта на крал Хенри притискаше Уиндзор, почти цял град в пределите на града, където намираха дом стотици хора. Дери се загледа нагоре. Краката, стъпили на каменната настилка, го боляха.