И тя даде съгласие. Само че предпочете вместо със самолет да отиде по море. Искаше й се тя самата, със собствените си очи, да види това необичайно явление, да получи лични впечатления, поне повърхностен поглед върху естеството и мащабите му.
Беше й добре известно, че в някои години се наблюдават изключителни намножавания, каламитети на отделни животински видове: скакалци, леминги, гъсеници. Пък и главоноги. През 1900 година например, а и през 1922 и 1950 година в Ламанша е отбелязано страшно нашествие на октоподи, които унищожили рибите, мидите, кривите раци. Летописите пък разказват, че през XVIII век из моретата се появили много кракени.
На какво ли се е дължало това и как природата успявала да постигне отново равновесие? Дали и тя не бе използувала същите похвати, каквито замисляше доктор Костова? При споменатите нашествия в Ламанша октоподите при свършването на храната почнали да се самоизяждат. И накрая загинали от някаква болест. Подобна болест навярно е свирепствувала и сред калмарите през 1870 година, когато морето изхвърляло масово труповете им по крайбрежието.
Каква ли е била тая болест? Ако някой се бе сетил тогава да ги изследва, и то със съвременните методи да установи причинителя, колко ли щеше да се опрости сега задачата на учените и колко ли по-лесно щеше да бъде проведена борбата!
То се знае, човекът е станал господар на земята, защото е успявал да се приспособи към всяка промяна на околната среда. Той ще завладее и Космоса, ако се приспособи към него. При това е успявал не само да се приспособява, но и да извлича изгода от тия промени. Доскорошните делфиноловни и рибарски кораби сега, при масовото навлизане на акули в крайбрежните води, бяха набързо приспособени за акулодобив. И напоследък все повече кокетки се надуваха по улиците с обувки от акулска кожа. И чанти. И шапки. И ръкавици. Както и самата доктор Костова, която никога не изоставаше от модата. А в рибарските магазини вместо някогашните скумрии, паламуди, калкани, лефери, мерлузи, сомове и чига все по-често се появяваха късове от акули. Хората се пригаждаха към новия изобилствуващ дивеч.
Двамата, майката и синът, пристигнаха във Варна сутринта. Целия ден доктор Костова прекара в института на съвещания с колегите си, а в това време Сашо обикаляше по плажа, загледан в неспокойното море, умислен, с разбудени тежки спомени.
Макар и през юли, плажът беше празен. Летовниците отдавна бяха изоставили крайбрежията. Луксозните хотели пустееха, използувани понякога за конференции, колоквиуми и семинари. И главно — за санаториуми. Върху пясъка лежаха зелените губери на водораслите, които вчерашната буря бе проснала да съхнат на брега. Морето лежеше в краката му, изпънато до кръгозора като огромно копринено платно, по което совалката на кипналите гребени изтегляше през синята основа на тъканта белопенест вътък. А някакво невидимо бърдо притискаше вътъка към брега със звучен плисък. Плисък след плисък…
И ето, момчето видя това, за което само бе слушало. Това, заради което дори рибарите не смееха да вкарат лодките си в морето. В прозрачността на надигналата се остра вълна на прибоя той съзря откроена като в аквариум първата акула. Не по-дълга от два метра. До нея — още една, и тя колкото нея. В плитчината не биха идвали по-големи. Навътре, ту тук, ту там, се стрелкаха остри гръбни плавници, все акули.
Черно море, в което по-рано тия хищници не проникваха поради тънкия годен за живот воден слой без сероводород, сега гъмжеше от тях. Подгонени от многоръките си врагове, всички по-едри морски животни диреха спасение в по-сладководните морета, където главоногите не издържат поради физиологическата си непоносимост към вода със соленост под тридесет и три промила.
Привечер, след като привърши съвещанието си, доктор Костова намери сина си на брега. Замислен, съсредоточен. И сякаш още по-скрит, по-затворен в себе си.
Едва когато се качиха на кораба и се изправиха до фалшборда, загледан в помръкващата вода, където продължаваха да се стрелкат огромните сенки на акули, той пошепна:
— Ужас!
Майка му въобще не разбра за какво се отнасяше това възклицание: за зловещата сегашна гледка или за още по-зловещия спомен от гибелта на баща му.
Щяха да пътуват с български боен кораб, тъй като пътническите не дръзваха да преминат Босфора, откъдето започваха владенията на кракените.
Двигателите заработиха, мощната им тръпка разтърси железния корпус, сирената нададе прощалния си вой. Набирайки скорост, корабът се измъкна от сблъсканите в пристанищната акватория ръждясващи плавателни съдове и излезе в открито море с курс на юг.