Клинч се ококори. Значи Анна беше споделила с Гаскоан за дължимия наем. Беше му се оплакала от съдържателя, и то огорчено, ако се съдеше по враждебния тон на французина. Заболя го. Не му беше приятно, че Анна го е обсъждала с другиго. Рече тихо:
— Това не е ваша работа.
— Напротив. Анна повдигна въпроса пред мен. Помоли ме за помощ.
— Защо? Защо, питам се?
— Сигурно защото ми има доверие — отвърна Гаскоан с известна жестокост.
— Не, чудя се защо се е обърнала точно към вас.
— За да ѝ помогна.
— Но защо точно вие?
— В какъв смисъл защо точно аз?
— Защо Анна се е обърнала към вас? — изкрещя съдържателят.
В очите на Гаскоан заблестяха мълнии.
— Разбирам, че държите да определя точното естество на отношенията си с Анна, така ли?
— Не, не ви питам за това — отвърна с дрезгав смях Клинч. — То е ясно и без питане!
Секретарят на съда усети надигащия се в гърдите му гняв.
— Държите се безочливо, господин Клинч.
— Безочливо ли? Кой се държи безочливо? Уличницата е в траур, не можете да го отречете!
— И точно защото е в траур, не може да ви се издължи. А въпреки това вие продължавате да я тормозите.
— Да я тормозя?
— Останах с впечатлението — заяви студено Гаскоан, — че Анна се бои от вас.
Това, разбира се, не беше вярно.
— Не, не може да се бои от мен — отвърна смаяно съдържателят.
— За какво толкова са ви притрябвали нейните шест лири? Какво значение има дали Анна ще ви плати утре, или догодина? Току-що сте се сдобили с цяло състояние. Имате хиляди в банката! А си скубете като лаймхауски лихвар4 косите за наема на една уличница!
Клинч се наежи.
— Дългът си е дълг!
— Бошлаф! По-скоро ѝ имате зъб.
— За какво да ѝ имам зъб?
— Не знам. Но явно трябва да разбера, за да мога да помогна на Анна.
Съдържателят отново избухна.
— Не ми говорете така! Нямате право! В собствената ми странноприемница!
— Държите се, все едно сте ѝ пазач! А къде бяхте днес следобед, когато тя беше в опасност? — попита одързостен Гаскоан. — Къде бяхте, когато тя се озова полумъртва насред пътя за Крайстчърч?
Този път Клинч не избегна страхливо обвиненията, а се стегна и вирна брадичка.
— Няма да търпя да ме поучавате — заяви той. — Нямате представа какво означава Анна за мен. Няма да търпя да ме поучавате!
Двамата се взряха един в друг като пуснати на арената бойни кучета, но в крайна сметка като че ли безмълвно приеха, че са се изправили пред достоен противник. Гаскоан и Клинч наистина не бяха толкова различни по нрав и дори в пререканията им се долавяше известно съзвучие — секретарят на съда държеше по-високата октава, по-чистия, ясен тон, а Клинч добавяше баса, бумтенето.
В природата на Едгар Клинч се забелязваше ясен кръговрат. Съдържателят беше едновременно любвеобилен и неуверен и тези качества, тъй като си противоречаха, пораждаха постоянен въртоп от притеснения. Той полагаше грижи за тези, които обичаше, само за да изиска от тях пълно признание за усилията си, а това на свой ред го изпълваше със срам, защото Клинч беше чувствителен за оттенъците на действията си и винаги изпитваше съмнение за стойността им, съответно се отказваше от очакванията си и удвояваше грижите, ала накрая установяваше, че жаждата му за признание също се е удвоила. По този начин съдържателят никога не беше в покой точно както жената, подчинена на ритъма на Луната.
Тъкмо по този начин се бяха развили и отношенията му с Анна Уедърел. Когато Анна пристигна от Дънидин, Клинч беше на седмото небе, за него тя беше най-прекрасното и най-измъчено създание на света и той се закле, че ще стори всичко по силите си, за да може Анна да познае най-сетне любовта. Задели ѝ най-хубавата стая, угаждаше ѝ и я глезеше, но го болеше, че тя не забелязва усилията му, а когато установи, че е сляпа и за обидата му, се разгневи. Гневът му беше неутолим и неутоляващ, не го подхранваше, той не беше от хората, които яростта крепи. Ядът му носеше само срам, оставяше го опустошен и още по-жаден за обич.
Анна дойде в Хокитика непразна, макар че коремът ѝ още не беше почнал да едрее и тялото ѝ с нищо не издаваше скритата в него тайна. Клинч я видя за първи път на Гибсъновия вълнолом, когато тя слезе от лодката, която я беше докарала от платнохода „На добър час“, хвърлил котва на стотина метра от брега. Денят беше ясен и студен. Устието на реката искреше, пристанът се огласяше от птичи песни. И до ден-днешен Клинч помнеше всяка подробност. Големия ореол на бонето с разветите от вятъра краища на панделката, ботушите до глезена, закопчаните ръкавици, плетената чанта. Трепкащата лилава рокля, която, както Клинч узна впоследствие, беше отпусната от Дик Манъринг, на когото Анна плащаше дневен наем, докато успее да си купи своя. Яркият цвят не ѝ отиваше, придаваше болнава бледнина на кожата, изпиваше блясъка на очите ѝ. За Едгар Клинч обаче Анна беше ослепителна. Ухилен до уши, той захлупи между дланите си тънката ѝ ръчица и я разтърси силно. Приветства я с добре дошла в Хокитика, предложи ѝ да я разведе из града и тя прие. След като нареди на хамалите да отнесат пътния ѝ сандък в „Скарата“, Клинч пое с Анна Уедърел по „Гуляйджийска“, изпъчил гърди, все едно придружава кралица.
4
Лаймхаус е пристанищен район в Лондон, по онова време свърталище на моряци и бедняци. — Б.пр.