Чу в съседната стая плисък — Анна явно се беше събудила — и се запита дали да не прибере роклите от гардероба. Можеше да поиска за тях откуп от Манъринг. Да изчака Анна да се съвземе и да я разпита. Да я накара да си признае, да му се извини. Само че не му достигна смелост. Недоволството винаги го сковаваше, колкото и да го болеше от някоя несправедливост, неприязънта му рядко се проявяваше, оставаше само в ума му. Той излезе от стаята на Анна с натежало сърце, върна се долу и отключи вратата.
— Моля, приемете искрените ми извинения — рече Гаскоан.
Клинч премига.
— За какво?
— За намека, че може би не сте взели присърце интересите на госпожица Уедърел.
— А! Ами извинен сте.
— Довиждане.
Съдържателят прие раздялата разочаровано. Беше се надявал Гаскоан да остане още малко, поне докато помощникът се върне от обяд, и да обсъдят по-подробно въпроса. Не обичаше да изоставя някой спор, без да е постигнал помирение, а и освен това въпреки първоначалната си враждебност всъщност искаше да размени още няколко думи със секретаря на съда за дълга на Анна. Вчера следобед беше избухнал неволно. Но Анна го беше излъгала — беше заявила, че няма и шилинг в джоба си, а в роклите ѝ в гардероба имаше злато на стойност стотици, дори хиляди лири! Те още бяха тук, той проверяваше редовно, за да е сигурен, че златото не е изчезнало. Откъде накъде ще ѝ плаща разноските, след като тя разполага с несметни богатства? Защо да се грижи за нея, след като тя заговорничи срещу него и дори изрича неистини в очите му? Месеците мълчание го бяха озлобили и за миг озлоблението беше избликнало навън.
Той пристъпи напред и дори протегна ръка да спре Гаскоан. Искаше му се да го помоли да не тръгва, не му се оставаше сам. Но каква причина би могъл да изтъкне, за да убеди секретаря на съда да остане? За да спечели време, съдържателят попита:
— Къде отивате?
Въпросът подразни Гаскоан. Колко груб беше животът в края на цивилизацията! Всеки ти се бърка в работите! Не беше като в Париж или Лондон, където човек можеше наистина да остане сам и да се радва на лукса да бъде непознат навсякъде.
— Имам среща — отвърна той нелюбезно.
— С кого? За какво?
Гаскоан въздъхна. Въпросите му бяха досадили неимоверно и Клинч го гледаше едва ли не нацупено, все едно му се сърдеше, че си тръгва! Та те се познаваха от няма и десет минути!
— Имам среща с една дама — отговори той, — ще ходим на пазар за шапки.
Истинен Лунен възел5 в Дева
В мига, в който Гаскоан се раздели с Едгар Клинч и твърде нелюбезно затръшна зад гърба си вратата на „Скарата“, Дик Манъринг и Чарли Фрост слизаха от лодката на каменистия бряг в Кънери. Търговецът Харалд Нилсен се приближаваше бързо пеша към същото място: тъкмо беше подминал дървената табелка, указваща, че до селището му остават два километра, окуражителен надпис, вдъхнал му сили да ускори крачка и да продължи да шиба с бастуна мократа трева край пътя. Целта и на тримата беше да стигнат китайското селище в Кънери и там да проведат разговор със златаря Кю Лон, който току-що беше обезпокоен — за първи, но не и за последен път този ден — от появата на неочакван посетител.
Името „китайското селище“ беше малко подвеждащо за шепата палатки и каменни колиби, разположени на стотина метра нагоре по реката над находищата на Кънери, тъй като, макар всичките му обитатели да бяха от Кантон и повечето да бяха родени в Гуанджоу, те едва ли бяха достатъчно да образуват истинско село — по това време тук живееха едва петнайсетина китайци. Домът на Кю Лон се виждаше отдалече заради хубавия комин, иззидан от печени тухли. Каменната пещ, над която се извисяваше той, беше направена като мъничка топилня с лято чугунено горнило, а над нея, в средата на едностайната колиба, беше измайсторено пръстено ложе, на което Кю Лон спеше нощем, защото то дълго пазеше топлината от горелия през деня огън. Когато топеше намереното през седмицата злато, той пълнеше огнището с въглища, тъй като, въпреки че бяха скъпи, те отделяха повече топлина от кокса, днес обаче тигелът и духалата бяха оставени настрани и в огнището бяха хвърлени няколко дебели цепеници — да поддържат огъня.