(В този смисъл няма как да не видим, че като цяло Теру Тафарей и Кауъл Девлин наистина си приличаха в много отношения, но на най-значимите им сходства им беше писано да минат незабелязани и неизговорени. Никой от тях не притежаваше достатъчно любопитство, че да наруши горделивото спокойствие на събеседника си и да го изкара от хралупата му, двамата бяха обречени завинаги да кръжат един около друг, единият самата себеизява, а другият — доказателство за нея.)
— Общението с Бога не е задължително да се проявява единствено като смирена просба — добави капеланът. — Някои молитви са израз на радост, други — на благодарност. Но във всички добри чувства има надежда, Теру, дори и в тези, които припомнят миналото. Молещият се човек, добрият човек, винаги се надява, той е оптимист. Молитвата носи надежда на човека.
Тафарей изслуша тази проповед с нескрито недоверие и нарастваща жал към свещеника и кимна.
— Мъдри думи.
Представата му за общението с Бога се изчерпваше с показния ритуал. Задължителният поклон при уайкореро, а и всички церемониални речи и обреди пробуждаха у него усещане за покой и хармония, каквото, дори и да искаше, не можеше да постигне сам. То нямаше нищо общо с любовта, която той изпитваше към семейството си и която разтуптяваше сърцето му, различаваше се и от гордостта, която се проявяваше като силна възбуда, като главозамайваща увереност, че е единствен по рода си и никой не би дръзнал да мери сили с него. То беше заложено по-дълбоко от благостта, която изпитваше, докато гледаше майка си да чисти миди и да пуска лъскавите парчета месо в широкогърла сламена кошница на брега — тогава знаеше, че любовта му е напълно чиста и добра, — беше заложено по-дълбоко и от приятното изтощение, което го връхлиташе след цял ден пълнене на руа кумара, събиране на дърва или плетене на харакеке, докато върховете на пръстите му се разранят и изтръпнат. За Теру Тафарей любовта беше истинската религия и на олтара ѝ нямаше място за идоли.
— Да отидем ли заедно на гроба? — предложи Девлин.
Крайбрежните стихии вече бяха оставили отпечатъка си върху дървения кръст, който отбелязваше гроба на Кросби Уелс. Само половин месец след смъртта на саможивеца дъските се бяха изкорубили и покрили с черна плесен. Вдлъбнатините на направения от бъчваря надпис се бяха позагубили, тънкият слой бяла боя беше станал жълто-сивкав и оставяше впечатлението — което изписаната година на смъртта не успяваше напълно да прогони, — че мъжът е починал отдавна. Гробът още не беше обрасъл с трева и мъх и изглеждаше запуснат, въпреки дъжда приличаше на отъпкано парче земя, което няма да бъде прекопавано отново.
Предпочитаните епитафии тук бяха главно от евангелските блаженства и от най-цитираните стихове в Псалтира. Обещанията за вечен сън и покой обаче не вдъхваха такава утеха, както в оградените с жив плет и опасани с калдъръм църковни гробища на шестнайсет хиляди километра през океана. Кросби Уелс беше положен във вечния си дом в компанията на удавници и безследно изчезнали, на Гледка имаше само дузина кръстове и повечето бяха в памет на заседнали в плитчините или погълнати от морето кораби — „Глазгоу“, „Дънидин“, „Нова Зеландия“, чиито имена сякаш говореха, че цели градове, цели държави са били потеглили към този бряг само за да се разбият в него, да потънат и да изчезнат. Вдясно от гроба на саможивеца се издигаше паметник на бригантината „Дъб“, първия кораб, потънал в устието на Хокитика, което беше отбелязано като зловещо предупреждение върху зеленикавия камък, вляво пък беше забит малък дървен кръст, на който нямаше име, а само надпис: ДНИТЕ МИ СА В ТВОЯ РЪКА6. Недалеч от гробището беше парцелът за бъдещия затвор на Джордж Шепард, основите му вече бяха измерени и очертани с бяла оловна боя върху пръстта.