Палетът със сандъка на Алистър Лодърбак беше пристигнал в Хокитика сутринта на дванайсети януари, два дни преди собственика си. Балфор го освободи от митницата и нареди да го пренесат в склада. И доколкото знаеше, заповедите му бяха изпълнени. Ала по някаква злощастна игра на съдбата (двойно по-злощастна заради високото мнение на превозвача за Лодърбак) сандъкът беше изчезнал безследно.
Щом разбра за липсата му, Балфор изтръпна от ужас. Хвърли всички сили в издирването — обиколи пристанището от единия до другия край, потропа на всяка врата и разпита всеки срещнат докер, носач, моряк и митнически служител, но усилията му останаха напразни. Сандъка го нямаше.
Лодърбак не беше спал и две нощи в апартамента си на втория етаж на „Палас“. През изминалия половин месец беше обикалял по златотърсаческите лагери и поселища по крайбрежието и се беше завърнал едва тази сутрин. Заради заетостта си и тъй като смяташе, че „Достойнство“ не е пристигнал от Дънидин, все още не беше попитал за своя товар, но Балфор знаеше, че въпросът назрява и щом бъде зададен, превозвачът ще трябва да признае истината. Той отпи голяма глътка вино.
На масата пред тях лежаха останките от тяхната „закуска“, както Лодърбак наричаше всяко хранене в необичаен час, независимо дали беше сутрин, или вечер. Беше похапнал до насита и призоваваше и Балфор да последва примера му, ала превозвачът на няколко пъти отклоняваше поканите, тъй като не му се ядеше, особено пък мариновани лукчета и пържени агнешки дреболии, от чиято миризма му се повдигаше. За да не обиди домакина, на чиято сметка се пишеше гощавката, той беше изпил цяла кана вино и халба бира — да си вдъхне смелост, не отричаше, — ала алкохолът не беше спомогнал да притъпи притесненията му, а само му беше замаял главата.
— Вземи си парченце дроб — подкани го Лодърбак.
— Много е хубав — измърмори Балфор. — Много. Но вече нямам място, а и състоянието ми… не съм гладен, благодаря.
— Кентърбърийско шиле — уведоми го политикът.
— Аха, кентърбърийско, личи си, много е вкусно.
— Планински черен хайвер, Том.
— И хапка повече не мога да сложа в уста, много благодаря.
Лодърбак сведе поглед към дроба.
— Трябваше да подкарам едно стадо — рече той, сменяйки темата. — Пет лири на глава, десет лири, ха, щях да забогатея, като ги продам тук. Защо не ме предупреди, че всичкото месо тук е или пушено, или осолено? Щях да спечеля достатъчно, че да има какво да ям този месец. С две кучета отстрани щеше да е съвсем лесно.
— Хич не е лесна тая работа — възрази Балфор.
— Щях да направя удар!
— Като извадим от сметката овцете, дето ще се издавят в бързеите, плюс другите, дето ще се изгубят по пътя, плюс онези, които откажат да вървят. И досадата по цял ден да ги броиш, да ги събираш и подкарваш, да ги гониш насам-натам. Не бих се хванал.
— Няма печалба без риск — отвърна политикът, — а и пътуването и без това беше досадно, можеше поне да изкарам някоя пара от него. Пък и ако се бях появил с едно стадо овце, сигурно щяха да ме приветстват по-радушно!
— Виж, ако бяха говеда, работата е съвсем друга — вметна Балфор. — Когато са в стадо, говедата не се пилеят.
— Продължавам да те умолявам — рече Лодърбак, като побутна чинията с дроб към него.
— Не мога — поклати глава превозвачът. — Не мога, честен кръст!
— Довърши го ти тогава, Джок — заповяда Лодърбак. Той се обръщаше към помощниците си с малките им имена, тъй като и на двамата фамилията им беше Смит. В кръщелните им имена имаше забавна асиметрия: единият беше Джок, а другият — Огъстъс1. — Затъкни устата си с едно лукче и да не съм чул повече дрънканици за любимата ти бригантина. А, Том? Да затъкнем ли устата му с едно лукче?
И той с усмивка се извърна към превозвача.
Балфор отново се почеса по носа. Това беше съвсем в стила на Лодърбак, помисли си той, политикът държеше да се постигне съгласие за всяка дреболия, стремеше се към единно мнение дори когато това беше напълно невъзможно, и преди да се усети, човек минаваше на негова страна и се включваше в кампанията му.
— Да, едно лукче — измърмори той и след това, за да отклони разговора от темата за корабите, рече: — Във вчерашния „Таймс“ споменават твоето момиче, дето го намери на пътя.
— Не е „моето“ момиче! И не просто го споменават, ако трябва да сме точни.
— Авторът хич не си поплюва. Според него едва ли не целият град заслужава укор заради нея, все едно всички сме виновни.
1
Игра на думи — Джок (Jock) е шотландският умалителен вариант на Джон, съответствие на българския Иванчо в смисъл на обикновен човек от народа, а Огъстъс (Augustus) идва от латинското август (царствен, височайши). — Б.пр.