— И мен ме събудиха крясъците — призна тя. После добави: — Ще отида да повикам останалите. Не бива да изпуснат тази прекрасна гледка.
— Недей! — спря я момчето. — Не го прави. Представи си какво ще стане, ако се съберат всички тук. Няма да го понеса. Особено в този час. Все ще се намери кой да подхвърли: „Наместо кръст, на моя врат увисна Албатроса“ или „Той спря един от трима“11, и всичко ще потъне в караници до края на пътуването, ще се мъчат да изрецитират цялата балада, ще спорят кой стих след кой е и ще се хвалят с добрата си памет. Нека им се насладим сами. Изгревът е миг за усамотение, не си ли съгласна? Самотен час. Казват го най-вече за полунощ, но според мен полунощ е по-дружеска, тогава всички спят заедно в мрака.
— В такъв случай се притеснявам, че се натрапих на самотата ти — отвърна Анна.
— Не, не — отговори той. — В никакъв случай. Човек се наслаждава на самотата най-добре, когато има компания.
Ухили ѝ се и тя му се усмихна в отговор.
— Особено в компанията на сродна душа — додаде момчето и отново се обърна към морето. — Ужасно е да се чувстваш сам и наистина да си сам. Но когато не съм сам, ми е приятно да се наслаждавам на самотата. Погледни го! Какъв красавец! Ей сега ще се спусне насам.
— Птиците ми напомнят на кораби — рече Анна.
Той се обърна ококорен към нея.
— Наистина ли?
От вторачения му поглед тя се изчерви. Очите му бяха тъмнокафяви. Веждите му бяха гъсти, устните — месести. Носеше мека шапка с периферия, косата му беше тъмнозлатиста, около слепоочията и над ушите стърчаха рошави къдрици. Очевидно е бил късо подстриган преди няколко месеца и оттогава не беше ходил на бръснар.
— Просто така ми изглеждат — отговори срамежливо тя.
— Хайде, не спирай — призова я той. — Обясни!
— Големите кораби са толкова грациозни във водата — отвърна Анна, като отмести поглед настрани, — особено в сравнение с по-малките. Когато някоя лека лодка се полюшва на вълните, тя не е грациозна. Същото е при птиците. Големите не се оставят да бъдат подмятани от вятъра. Изглеждат царствени във въздуха. Като гледам този албатрос, все едно виждам голям кораб, който пори вълните.
Албатросът зави, за да се спусне отново пред парахода. Анна крадешком огледа обувките на момчето. Кафяви, кожени, със стегнати връзки, нито лъснати, нито прекалено износени, не издаваха нищо за миналото му. Най-вероятно и той идваше да забогатее на златните находища в Отаго като всички останали мъже на кораба.
— Права си! — извика момчето. — Да! Не е като лястовичките, нали? Албатросът си тежи на мястото, точно като кораб!
— Ще ми се да го видя по време на буря — рече Анна.
— Странно желание — отбеляза той. — Но да, и на мен ми се иска да го видя по време на буря.
Замълчаха. Анна чакаше момчето да се представи, но то не проговори повече и не след дълго усамотението им беше нарушено, на палубата се качиха и други. Непознатият свали шапка, тя направи реверанс и той изчезна. Анна се обърна отново към океана. Албатросите бяха останали зад гърба им, писъците и крясъците им бяха утихнали, заглушени от боботенето на парната машина и плисъка на вълните.
Меркурий в Риби, Сатурн в съвпад с Луната
Анна Уедърел и Емъри Стейнс бяха в затвора от нощта на пролетното равноденствие. Нейната гаранция беше определена на осем лири, възмутително голяма сума, която Анна нямаше как да плати сама. Този път не можеше да разчита на скрито в роклята си богатство, което да използва като залог, нито пък на работодател, който да ѝ се притече на помощ. Навярно Емъри Стейнс би ѝ протегнал ръка, само че и той беше задържан, на другия ден след завръщането си младежът беше арестуван по обвинение в документна измама, присвояване и престъпна небрежност. Гаранцията му беше лира и един шилинг — обичайната сума, — но той предпочете да не я плати, за да остане с Анна и да чака с нея да бъде призован пред съда.
След появата на Стейнс здравословното състояние на Анна започна бързо да се подобрява. Китките и ръцете ѝ се наляха, лицето ѝ вече не изглеждаше тъй изпосталяло, страните ѝ отново поруменяха. Възстановяването ѝ беше отбелязано със задоволство от доктор Гилис, който в седмиците след равноденствието посещаваше затвора почти всеки ден. Той ѝ беше изчел строга лекция за вредите от опиума и беше изразил пламенна надежда, че последният припадък ѝ е дал урок никога повече да не посяга към лулата, вече на два пъти била вадила късмет, не можела да разчита, че ще прескочи трапа и третия път. „Късметът — рече той — има свойството да се изчерпва, скъпа.“ Лекарят ѝ предписа намаляващи дози лауданум, за да преодолее тя по-безболезнено зависимостта си.