Светилата [bg]

Слънце в Дева

В която Емъри Стейнс — на когото, след като двамата взаимно са спечелили доверието си, Кросби Уелс е разказал историята с предателството на Франсис Карвър от началото до края — импулсивно решава да подправи отчета за тримесечието и да заличи доказателствата за златото от документите на находището, но забравя за старателния си работник Кю, който съгласно правилата и въпреки че е заробен с договор с компанията, все пак заслужава награда.

След като пристигна в лагера, Емъри Стейнс изненадано установи, че знамението на трезора на „Аврора“ е вдигнато, това означаваше, че в него има прибрано злато. Той помоли охранителя да отключи трезора. Вътре имаше купчинка златни кюлчета. Стейнс взе едно.

— Колко ще ми струва, ако те помоля да се обърнеш с гръб, докато прехвърля другаде съдържанието на трезора?

Мъжът се замисли, пръстите му галеха приклада на пушката.

— Двайсет лири — отвърна той. — В брой. Не в злато.

— Ще ти дам петдесет — отвърна Стейнс.

Частично слънчево затъмнение

В която Емъри Стейнс се отправя към долината Арахура с чувал в ръка и с намерението да скрие съкровището, като го зарови в земята на маврите, без изобщо да му мине през ума, че Франсис Карвър може да се върне в Хокитика да проучи защо находището „Аврора“, това толкова обещаващо вложение, изведнъж се е оказало изчерпано.

Едно туй, кацнало в ленения храст на нивото на рамото му, наведе глава и зацвърча, необичайното чуруликане прозвуча като потракване на пръчка, прокарана по желязна ограда, докато някой свири на тръстикова свирка. Какъв прекрасен звук! Стейнс протегна ръка и докосна восъчните листа на ленения храст, очите му с наслада се спряха на ярките цветове, които в края бяха наситено лилави, а в средата избледняваха до зеленикавобяло.

Птичето излетя и се възцари тишина. Младежът взе кюлчетата. Подреди ги внимателно в дъното на изкопаната дупка. Зарови ги, сложи отгоре няколко плоски камъка, които после лесно щеше да разпознае, и заличи стъпките си.

Папатуануку 17

В която на около половин километър по-надолу от току-що заровеното злато Кросби Уелс и Тафарей се угощават с ханги, месо, увито в листа и изпечено в пълна с жар дупка, отгоре покрита с пръст, тъй че то става крехко и ароматно, ухае на пушек, на танин и на богатата глинеста почва.

— Имам предвид, че в него няма нищо особено. Вие с вашия нефрит, ние с нашето злато. Можеше да е обратното. И тогава щеше да има не треска за злато, а треска за нефрит.

Тафарей дъвчеше замислено. След като преглътна, поклати глава.

— Не, не е така.

— Няма никаква разлика — настоя Уелс и посегна да си вземе още едно парче месо. — Колкото и да не ти харесва, не можеш да го отречеш, няма никаква разлика. Един или друг минерал. Един или друг камък.

— Не — повтори Тафарей ядосано. — Не е същото.

Десета част За приемствеността 11 октомври 1865 година 42° 43’ 0" S / 170° 58’ 0" E

Изгнание

В която Анна Уедърел помни с поразителна, причиняваща гадене яснота схватката от вечерта на дванайсети май в будоара в „Дома на желанията“ в Дънидин и всеки ден този спомен ѝ носи страдание, което не намалява от увереността, че участието ѝ, макар и неохотно, в този сблъсък е помогнало на един невинен да избяга невредим, и е изненадана от появата на белязания, затова в миг на слабост се изтървава.

Франсис Карвър яздеше по пътя за Кънери, когато забеляза отстрани познат силует. Дръпна юздите и скочи от коня, а щом се приближи, видя, че младата жена едва се държи на крака и лицето ѝ е поруменяло. Въпреки това момичето се усмихваше.

— Той се измъкна — прошепна. — Аз му помогнах.

Карвър пристъпи към нея. Подхвана я за брадичката и вдигна главата ѝ.

— Кой?

— Кросби.

Той застина.

— Уелс… Къде е?

Тя изхълца, изведнъж като че ли се уплаши.

— Къде е? — Карвър се дръпна и я зашлеви силно през лицето. — Отговори! Тук ли е?

— Не!

— В Отаго? В Кентърбъри? Къде?

Отчаяна, тя се обърна и се опита да побегне. Той я хвана за рамото и я дръпна, и в този миг някъде наблизо прозвуча изстрел…

17

Земята майка в митовете на маорите. — Б.пр.