Развълнувана от тази неочаквано красноречива молба, Сора отхвърли своите съмнения. Потри с ръка челото си и кимна.
— Ще помисля и ще си приготвя багажа. Вашето положение не може да бъде по-лошо от моето тук и може би ще мога да помогна на сина ви. Вън от всякакво съмнение е, че с помощта на моята добра дясна ръка, Мод, ще сложа къщата ви в ред. Погрижете се за онова, което вие трябва да свършите, милорд. Погрижете се да убедите лорд Тибълд да ми пожелае Божията благословия.
— Каква е тази миризма, Мод?
— Не съм сигурна, миледи, но имам някои съмнения. — Мод пристъпи към папура, който покриваше пода, и внимателно го повдигна с върха на обувката си. — Гниещ папур, предполагам, и Господ знае какво има под него.
Като стисна с два пръста носа си, Сора отбеляза:
— Да, зная какво има под него, не е необходимо Всевишният да ми казва. Това голямата зала ли е?
— Ако може да се нарече така. Замъкът на лорд Питър не се отличава с голямо гостоприемство.
Сякаш за да опровергаят думите й, към тях се насочиха две огромни кучета, които възторжено ги приветстваха с лай. Мод замахна с длан към тях.
— Назад, господа.
Едно от кучетата се отдръпна, а другото започна да души полата на Сора, сякаш беше вкусен кокал.
— Марш, куче! — Мод плесна с ръце към него, но от гърлото му се изтръгна дълбоко и ясно ръмжене и тя се отдръпна.
Сора спокойно протегна ръка към кучето и му позволи да я подуши.
— Миледи, този тромав звяр ще ви ухапе — предупреди я Мод.
— Глупости — отвърна Сора.
Кучето я облиза с чувствителния си език, а после завря глава под ръката й. Когато тя го почеса зад ухото, то потрепна от удоволствие.
Мод неволно се разсмя, развеселена от гледката.
— Само да можехте да го видите, миледи. Върху сведената му глава е изписано такова райско блаженство.
Като щракна с пръсти, Сора заповяда на кучето да застане зад нея и то се подчини с готовността на предан слуга. Тя постави ръка на рамото на Мод и попита:
— Това място наистина ли е толкова лошо, колкото звучи?
— Няма нужда да си затварям очите пред тази компания, за да разбера как звучи. Аз мислех, че Тибълд поддържаше една пасмина, но, изглежда, тук всичко е оставено на самотек. Дойдохме точно навреме, миледи. Те се възползват от мъжката небрежност на лорд Питър.
Шумът от тежки и тромави стъпки зад тях прекъсна разговора.
— Ориентирахте ли се, Сора? — попита сърдечно лорд Питър. — Елате до огъня. От дрехите ви капе вода и треперите от студ. Надявам се това да е последната снежна буря преди пролетта.
— Съмнявам се, че бих имала куража да тръгна, ако знаех в какво състояние са пътищата, милорд — отбеляза Сора.
— Ужасно, нали? — съгласи се той. — След падането на властта нищо не е правено за тяхното поддържане, а пък те и преди не бяха в много добро състояние. Имаше ли полза от двуколката?
Раздразнена, Мод изрази своето неудоволствие.
— По-голямата част от пътя беше неравен и пътуването — неприятно.
— По-голяма част от пътя? — попита той.
— Да, освен когато затъвахме в сняг и кал и трябваше да слезем, за да могат бедните животни да издърпат двуколката. Що за хрумване е да се пренебрегнат условията и да се пътува в такава буря.
— Трябва да сте благодарни, че тръгнахме. — Мод замълча и лорд Питър продължи: — Ако не беше бурята, положително щяхме да срещнем разбойници. Това е другата цена, която плащаме за царуващото безвластие.
— Лорд Питър — озъби се Мод, — ще изплашите миледи.
— По дяволите, права си. Не искам тя да избяга сега, когато има вече поглед — или мирис — за мръсотията, в която я натиках. Мястото изглежда по-лошо от преди. — Лорд Питър хвана Сора за ръката, но тя внимателно се освободи.
— Моля, нека аз да се хвана — каза тя, като го прихвана за лакътя. — Така се чувствам по-сигурна.
— Дядо! — проехтя силен глас и едно високо момче радостно прекоси стаята. — Дядо, най-после се върна! Вече бяхме започнали да се тревожим.
— Кимбол, не е трябвало да се тревожите за такъв стар войн като мен. — Лорд Питър се наведе и прегърна засмяното момче. — Пък и аз отсъствах само три седмици. И колко си пораснал за това време.
— Винаги така казваш, когато се завърнеш. Не мога непрекъснато да раста. Но ми падна още един зъб. Виж. — Кимбол показа на дядо си празното място, а после каза тихо: — — Аз не бях разтревожен, наистина не бях. Но когато заваля, татко започна да се безпокои. Той каза, че от студа ще те заболят ставите и че той трябва да обиколи именията, и когато ти се забави… — Момчето погледна към непознатите дами и завърши неубедително: — Е, ти знаеш.