— Желязо. — повторих.
Дойдоха да ме вземат на следващата сутрин, двама, но аз още не бях готов. Приземиха кораба си в подножието на хълма северно от мен и дебаркираха. Бяха облечени със скафандри за дълбокия космос и първият носеше пушка. Вторият мъж беше понесъл „нюхачка“, машина, която можеше да проследи човек на базата на личната му телесна химия. Обсегът й бе километър и нещо. Бе насочена в посока на бунгалото, защото аз се намирах между тях и него.
Свалих бинокъла си и зачаках. Извадих скалоразбиващия си пистолет. Сюзън смяташе, че съм в градината. Да, по някое време бях там. Но в момента, в който това нещо се спусна и се разположи сред проблясъците и изпаренията, аз се отправих към него. Прикрих се в края на полето и зачаках.
Бях си взел оборудването, в очакване точно на такова посещение. Нали знаете, тази ТМ1 машина може да те надуши дори и под водата.
Сигурно са се забавили, когато са изгубили ароматната ми диря, но по едно време видях как сенките им преминават покрай мен.
Показах се на повърхността, там в канала, свалих маската си, прицелих се и казах: — „Спри! Хвърли оръжието или ще стрелям!“
Мъжът се пушката се извърна рязко, вдигна я и аз го прострелях в ръката.
— Предупредих ви, — казах, а той изтърва оръжието на мостика и се хвана за ръката. — Ритни я във водата.
— Господине, трябва да се махнете оттук! — каза — Бетелгойзе ще избухне всеки момент! Дошли сме да ви вземем!
— Знам. Не съм готов за тръгване.
— Няма да сте в безопасност, докато не се озовете в хиперпространството.
— И това знам. Благодаря за съвета, но няма да го приема. Ритни скапаната пушка във водата! Веднага!
Ритна я.
— чудесно. Така е по-добре. Ако сте такива мераклии да отведете някого със себе си, там долу в бунгалото има едно момиче на име Сюзън Ленърт. Нея можете да я разкарате. Идете и я вземете със себе си. Забравете за мен.
Мъжът, който държеше ръката си, погледна другия, който кимна.
— И тя е в списъка. — каза.
— Какво ви става, господине? — попита първият. — Опитваме се да ви спасим живота.
— Знам, оценявам го. Не се притеснявайте.
— Защо?
Такава ми е работата. По-добре се размърдайте. — посочих Бетелгойзе със дулото на пистолета си.
Вторият облиза устните си и първият кимна. След това се обърнаха и поеха към бунгалото. Съпроводих ги по целия път, защото вече не бяха въоръжени, а досадните твари в градината бяха.
Сигурно им е създала проблеми, защото, когато излизаха, трябваше да я влачат помежду си. Останах извън полезрението им, но ги прикривах по целия път обратно към кораба и ги наблюдавах, докато той се издигна и изчезна в яркото небе.
След това влязох в бунгалото, събрах записите, преоблякох се, излязох отвън и зачаках.
Очите ли ми изиграха някакъв номер или Бетелгойзе премигна за секунда? Сигурно беше някаква атмосферна флуктуация…
От водата изскочи един воден тигър и се хвърли, оставяйки бразда след себе си, право към мен, както стоях на мостика. Застрелях го и отнякъде се появи змия, която започна да го яде. След това се изникнаха още две змии и настана схватка. Наложи се да застрелям една от тях.
Изглежда, Бетелгойзе над мен ставаше все по-ярък, но за това изглеждане можеше да се намери обяснение. Стоях там и чаках. Сега убеждението ми или щеше или нямаше веднъж завинаги да получи доказателство, поне по отношение на мен; в противен случай щях да умра.
Не много късно същия следобед, тъкмо бях взел на прицел една водна змия зад мен, когато го чух да казва: — Не стреляй, — и аз не стрелях, и разбрах колко съм готин.
Змията наведе бавно огромната си морда и се плъзна покрай мен. Не се обърнах. Не бих и могъл. Тя продължи безкрайно дълго да се плъзга покрай мен, аз продължавах да се чудя, но не можех да се обърна.
След това някой сложи ръка на рамото ми и трябваше да се обърна; и там стоеше той, а аз се почувствах висок пет сантиметра. Змията продължаваше да се търка в ботушите му, след което се обръщаше и продължаваше.
— Здрасти, — казах, и — Съжалявам. — Той пушеше пура и, може би, беше сто и шестдесет и седем сантиметра висок, с белезникава коса и тъмни очи, както установих, когато накрая се насилих да погледна в тях. Бях забравил. Беше изминало доста време. Но никога не бих забравил гласа му.