Последвах го навън.
— Ето там — посочи той.
Далеч надолу по пътя успях да различа дребна женска фигура, която идваше към нас.
— Какво бута? — попитах.
Клод ме погледна дяволито.
— Съществува само един сигурен начин за пренасяне на дивеч — заяви той, — а това е да го сложиш под някое бебе.
— Да — промърморих, — ами да, разбира се.
— Това там трябва да е младият Кристофър Оргън, на възраст година и половина. Той е чудесно дете, Гордън.
Едва различавах малката точица — бебе, седнало високо в количката, чийто гюрук беше свален.
— Под този дребосък има най-малко шейсет-седемдесет фазана — продължи Клод щастливо. — Можеш ли да си представиш!
— В една детска количка не могат да се съберат шейсет-седемдесет фазана.
— Могат, ако е дълбока, ако извадиш дюшечето и плътно ги натъпчеш от един до друг чак догоре. Тогава един чаршаф ти е напълно достатъчен. Не можеш да си представиш колко малко място заема един фазан, когато е отпуснат.
Стояхме до помпата и чакахме Беси Оргън да пристигне. Беше топла безветрена септемврийска сутрин; небето се смрачаваше и във въздуха миришеше на гръмотевици.
— През цялото село, без да й мигне окото — рече Клод. — Добрата стара Беси.
— Струва ми се, че се движи доста бързо.
Клод запали нова цигара от фаса на старата.
— Беси никога не бърза.
— Във всеки случай не се движи нормално — настоях. — Погледни сам.
Той примижа срещу нея през цигарения дим. После извади цигарата от устата си и отново погледна.
— Е?!
— Като че ли наистина върви малко бързичко — отвърна внимателно.
— Тя върви дяволски бързо.
Настъпи мълчание. Клод беше започнал да се взира много внимателно в приближаващата се жена.
— Може би не иска да я завари дъждът, Гордън. Обзалагам се, че точно това е причината. Мисли, че ще вали, и не иска детето да се намокри.
— А защо не вдигне гюрука?
На този въпрос не ми отговори.
— Тя тича! — извиках. — Погледни!
Беси беше хукнала изведнъж с всички сили.
Клод стоеше неподвижно и наблюдаваше жената; и ми се стори, че в тишината, която последва, чувах писъците на дете.
— Какво става?
Той не отговори.
— На това дете му има нещо — рекох. — Слушай.
Беси вече беше на около двеста метра от нас, но бързо скъсяваше разстоянието.
— Сега чуваш ли го?
— Да.
— Реве, като че ли го колят.
Тънкото пискливо гласче в далечината с всяка изминала секунда ставаше все по-силно, трескаво, пронизително, непрекъсващо, почти истерично.
— Това дете е изпаднало в истерия — обяви Клод.
— Така трябва да е.
— Затова тича. Иска час по-скоро да стигне дотук и да го пъхне под чешмата.
— Сигурно си прав. Само че чуй какви звуци издава.
— Ако не е истерия, то е нещо подобно.
— Напълно съм съгласен.
Клод смутено запристъпва по чакъла на алеята.
— Всеки ден безброй подобни неща се случват с такива малки деца — рече той.
— Разбира се.
— Знам за едно бебе, което напъхало пръстите си между спиците на колелото на количката. Били отрязани на място.
— Да.
— Както и да е — продължи Клод, — бих дал всичко, само и само да престане да тича.
Дълъг камион, натоварен с тухли, настигна Беси и шофьорът намали, проточи врат от прозореца и я зяпна. Тя обаче не му обърна никакво внимание и продължи да хвърчи напред. Беше вече толкова близо, че виждах зачервеното й лице, и широко отворената й уста, през която едва си поемаше дъх. Забелязах, че на ръцете си имаше бели ръкавици, много изискани и елегантни, а точно на върха на главата й като гъба беше кацнала смешна шапчица в същия цвят.
Изведнъж от количката право нагоре излетя огромен фазан!
Клод нададе вик на ужас:
Онзи тъпанар от камиона, които се движеше успоредно с Беси, започна да се смее с цяло гърло.
Няколко секунди фазанът замаяно пляска наоколо с крила, после загуби височина и кацна на тревата отстрани на пътя.
Един пикап се нареди зад камиона и започна да му свири, за да го задмине. Беси продължи да тича.
А после — фиуууу! — втори фазан излетя от количката.
След него трети и четвърти. Сетне пети.
— О, господи! — извиках аз. — Това са хапчетата! Действието им започва да минава.
Клод нищо не каза.
Беси покри останалите петдесет метра с огромна скорост и олюлявайки се, добута до алеята на бензиностанцията количката, от която непрекъснато във всички посоки излитаха птици.
— Какво, по дяволите, става? — изкрещя тя.
— Мини отзад! — извиках аз. — Мини отзад!
Тя обаче рязко спря до първата помпа и преди да успеем да стигнем до нея, грабна пищящото дете на ръце и го измъкна от количката.