Това лято беше проявил особена активност, а през последните два месеца темпото му беше такова, че излизаше по четири, понякога по пет нощи на седмицата. Но това не беше всичко. Имах чувството, че напоследък цялото му отношение към бракониерството бе претърпяло някаква едва доловима, загадъчна промяна. Сега беше по-решителен, по-напрегнат, устните му по-здраво стиснати отпреди и ми се струваше, че за него това вече не беше игра, а по-скоро кръстоносен поход, някаква лична война, която Клод водеше с юли ръце срещу невидим и ненавистен враг.
Но кой?
Не бях сигурен, но имах подозрения, че това беше не друг, а самият небезизвестен Виктор Хейзъл, собственикът на земята и на фазаните. Мистър Хейзъл бе местен производител на бира с невероятно високомерни обноски. Беше невероятно богат и земите му се простираха, докъдето очи видят, от двете страни на долината. Беше се издигнал сам, не притежаваше и капка чар, а добродетелите му бяха неизмеримо малко. Ненавиждаше всички хора със скромно положение, тъй като някога сам е бил като тях, и отчаяно се стремеше да се добере — както той вярваше — до подходящите за него среди. Ходеше на лов с коне и хрътки, организираше ловни излети и носеше модни жилетки. Караше огромен черен ролс-ройс и всеки ден на път за пивоварната минаваше покрай бензиностанцията. Понякога, когато префучаваше покрай нас, успявахме да зърнем над волана едрото му лъщящо лице, розово като шунка, меко и подпухнало от злоупотреба с бира.
Както и да е, вчера следобед изведнъж, ни в клин ни в ръкав, Клод ми рече:
— Тази нощ отново ще намина към гората на Хейзъл. Защо не дойдеш с мен?
— Кой, аз?
— Това май ще е последната възможност за фазани тази година. Ловният сезон се открива в събота и тогава птиците ще се разпилеят из цялата гора — ако изобщо нещо оцелее.
— На какво дължа тази внезапна покана? — попитах аз, обзет от силно подозрение.
— Няма конкретна причина, Гордън. Няма никаква причина.
— Рисковано ли е?
На това не ми беше отговорил.
— Предполагам, че там някъде имаш скрита пушка или нещо подобно.
— Пушка! — възкликна той възмутено. — Че кой стреля по фазани. В гората на Хейзъл е достатъчно само да гръмнеш с тапищник и надзирателите ще те погнат.
— Тогава как го правиш?
— Ааа — каза той и спусна клепки над очите си, загадъчни и потайни.
Последва дълго мълчание. После рече:
— Ще можеш ли да държиш езика зад зъбите си, ако ти кажа нещо?
— Ще мога, разбира се.
— На никого досега не съм го казвал.
— За мен това е голяма чест — отвърнах. — Можеш да ми имаш пълно доверие.
Той обърна глава и втренчи в мен безцветните си очи. Бяха големи, влажни като на бивол и разположени толкова наблизо, че можех да видя собственото си лице, отразено наопаки в центъра на всяко от тях.
— Сега ще ти разкрия трите най-добри начина за бракониерство на фазани. И тъй като си гостенинът в тази малка разходка, ще ти дам правото да си избереш кой от тях да използуваме тази нощ. Какво ще кажеш?
— Това е някакъв номер.
— Няма никакъв номер, Гордън. Кълна ти се.
— Добре, продължавай.
— Слушай сега — каза. — Ето първата голяма тайна. — Той замълча и всмукна дълбоко от цигарата си. — Фазаните — прошепна той — си умират за стафиди.
— Стафиди ли?
— Най-обикновени стафиди. Направо са луди по тях. Баща ми открил това преди повече от четирийсет години, така както е открил и трите метода, за които се каня да ти разкажа.
— Май си ми казвал, че баща ти е бил пияница.
— Сигурно, но той беше и голям бракониер, Гордън. Може би най-големият в историята на Англия. За баща ми бракониерството беше цяла наука.
— Сериозно ли говориш?
— Говоря ти това, което мисля. Съвсем сериозно.
— Вярвам ти.
— Знаеш ли — продължи той, — баща ми гледаше цяло ято петлета в задния двор единствено за да си прави експерименти.
— Петлета ли?
— Да. И всеки път, когато измисляше някой нов способ за ловене на фазани, първо го изпробваше върху някое петле, за да види как действува. По същия начин откри и метода с конски косъм.
Клод замълча и погледна през рамо, сякаш искаше да се увери, че никой не ни подслушва.
— Ето как става. Първо, вземаш няколко стафиди и ги киснеш една нощ във вода, за да набъбнат хубаво и да станат меки и сочни. После вземаш един хубав твърд конски косъм и го нарязваш на парчета от по един сантиметър. След това промушваш всяка стафида с по едно от тези парчета, така че от двете й страни да остане да стърчи четвърт сантиметър. Следиш ли мисълта ми?