В началото на април 1957 г. в София се провежда конгрес на БЗНС, който хвърля допълнителна светлина върху намеренията на комунистите. H? 19 април посланик Спейт пише в доклад до външния министър, Селуин Лойд:
Приетата в края на конгреса резолюция потвърждава общото впечатление, че отделянето на внимание на земеделците през последните седмици в публични речи не е предзнаменование за даване на някакъв реален глас на тази т.нар. партия. Тъкмо напротив, ясно се заявява, че задачата на земеделците е само да спечелят подкрепата на всички селяни за правителствената аграрна политика, която не подлежи на оспорване. Ако някой се е надявал, че на Земеделската партия може да се позволи макар и едно подобие на независим глас, както резолюцията, така и други изявления по време на конгреса се позовават конкретно на бившите истински земеделски водачи като на предатели. Гемето, Гичев, Муравиев и Христо Стоянов се наричат поименно „агенти на международната реакция“, които нямат нищо общо със Земеделския съюз и подкрепят интересите на едрия капитал.
1957 г. не донася почти нищо ново в българския културен живот и дори се забелязват прояви на основен застой. В доклад от 6 февруари британският посланик изразява по емоционален начин своята преценка.
Подтискащ факт е, че партийните ръководители, макар напоследък да предложиха нещо за подслаждане на населението, досега не са почувствали никаква нужда да направят подобни отстъпки на онези, за които духовните, интелектуалните и художествените свободи означават точно толкова, колкото добро заплащане и пълна трапеза.
В подкрепа на тази си преценка Ричард Спейт цитира две статии. Едната, от Атанас Бошков и Димитър Остоич, е озаглавена „Критика или клевета“ и е поместена във вестник „Отечествен фронт“ на 23 януари. В нея двамата остро нападат полския критик Анджей Богуславски, който писал в полския вестник „Пжеглонд културални“ в защита на българския художник Бенчо Обрешков. Съгласно тази статия Бенчо Обрешков бил художник изгнаник в собствената си страна, защото неговите картини не следвали партийната линия. Полският вестник също писал, че в България „няма свобода на изкуството, което отговаря на общото политическо положение“. По отговора на Атанас Бошков и Димитър Остоич на тази статия, британският посланик коментира:
Това, което шокира, не е защитата на социалистическия реализъм — това беше неминуемо — а заключението, че Българската комунистическа партия е открила абсолютната истина в изкуството и българските художници трябва завинаги да се задоволяват с малки вариации на същата тема. Този аргумент изглежда куриозно старомоден в комунистическия свят на 1957 г.
Втората статия, към която посланикът насочва вниманието на своите началници, е от главния редактор на вестник „Литературен фронт“, Славчо Васев. Тя е озаглавена „Не обиждайте народа, редактори на «Духовна култура»“ и се появява на първа страница на „Литературен фронт“ на 31 януари. Статията започва с остра нападка срещу Димитър Пенов, който писал на страниците на „Духовна култура“ за нуждата от религиозно обучение и възпитание на младежта. За тази статия посланик Спейт пише:
Статията съдържа доста несвързана защита на моралните и интелектуални качества на днешните българи и завършва с укор към Църквата за това, че не е разбрала до каква степен комунизмът на практика е реализирал християнските идеали. Не е изненада, че един комунистически вестник критикува Църквата, нито пък че защитава забраната върху религиозни уроци в държавните училища. Както в случая със статията за изкуството обаче, интересният елемент е невероятното авторско самодоволство. Славчо Васев отказва да признае, че има нещо духовно, което липсва в днешната българска държава, или че добрите българи може да имат някакви въжделения (различни от чисто материалните), които режимът не е вече на път да задоволи. Авторският аргумент е следният: „Нашият народ роди Ботев и Георги Димитров, ние имаме художници, поети и музиканти, които продължават да творят, ние дори сме превели сонетите на Шекспир на български. Какво повече може да се иска от нас?“