Това беше не само първият от серия сателитни конгреси, но и той се проведе от европейска партия, която, като оставим Албания настрана, беше направила най-малко за скъсване със сталинската теория и практика.
При тези обстоятелства не беше изненадващо, че първият партиен секретар, Тодор Живков, направи бързо посещение в Москва на 2 и 3 ноември. С основание може да се предположи, че целта на мисията на Живков е била двойна: да получи точни инструкции какво да каже за съвместното съществуване и други външни и доктринерски въпроси; и да потърси пълномощия, или нареждане за сваляне на премиера Югов.
Вечерта на 5 ноември, малко след като започна последният раздел на доклада си, Живков включи пасаж, липсващ в предварително раздадения текст. Той каза, че след 22-рия конгрес на КПСС, Централният комитет създал комисия, която „да проучи фактите за нарушения на законността в страната и да направи предложения за окончателно уреждане на проблема“. В светлината на заключенията на тази комисия, Централният комитет на последното си заседание решил да отстрани от комитета, и от техните постове, министър-председателя Антон Югов, заместник министър-председателя Георги Цанков, и да изключи Вълко Червенков от Централния комитет и от партията.
Конгресът посрещна съобщението с възглас на удивление, а някои от преводачите буквално онемяха. Малцина изглежда предвиждаха удара: Югов, най-малко от всички. На 3 ноември той бе приел новия афганистански посланик. Съгласно посланика, Югов бил напълно спокоен и му казал да отиде отново при него следващата седмица. Живков се върна от Москва на 3 ноември и заседанието на Централния комитет, на което — ако се вярва на Живков — е било взето решението за отстраняване на министър-председателя, се е състояло на 4-ти. Сутринта на 4-ти портретът на Югов беше по улиците, през нощта започнаха да го свалят. Той не посрещна съветската делегация на летището: той не беше на трибуната, когато се откри конгресът в понеделник сутринта, а привечер вече бе паднал.
Обвиненията на Живков срещу Югов бяха подхванати на конгреса, както е обичайно, от неговите бивши колеги, между които изпъкнаха Станко Тодоров, заместник министър-председател, генерал Джуров, министър на отбраната, Генерал Диков, министър на вътрешните работи. Между нещата, в които беше обвиняван, беше арестуването и осъждането на Трайчо Костов, който беше екзекутиран в 1949 г. Неговите критици имаха трудности да обясняват грешките му, след като стана министър-председател в 1956 г., и в същото време да обяснят защо той е останал на поста си. Двама от ораторите, Иван Михайлов и Райко Дамянов, комбинираха заклеймяването на Югов с упражнение по самокритика.
Всички заклеймени хора по някое време в кариерата си са служили в Министерството на вътрешните работи или като министри, или като заместник-министри, и повечето от тях имат кръв по ръцете си. Тяхното отстраняване би могло да се възприеме като голяма стъпка към десталинизация, но едно такова тълкуване не обяснява внезапността на всичко станало. Като се знаят характерът и предишните действия на българските лидери, изглежда те имат всички основания през последните години да се държат заедно. Червенков можеше да бъде третиран като специален случай, но ако процесът беше продължен, никой не би могъл да предвиди края му. През последната година Живков и някои други преутвърждаваха, че в българския обществен живот в 1956 г. ленинските принципи са възстановени, и че не предстои голяма реформа.
В този случай инстинктът ми подсказва, че нуждата за промяна в България е била зачената не в София, а в Москва. Драматично избраният момент на тази чистка може да е бил повлиян от нова решеност на Хрушчов да не се оставят гнезда на сталинизъм в жизненоважен район на Руската империя. Не мога да повярвам, че Живков би могъл да замисли, организира и извърши преврата сам или с помощта на някои недоволни млади последователи.
Събитията от 5 ноември неминуемо са разтърсили партията и правителствения апарат. В частност Министерството на външните работи беше ударено силно. Реакцията на обществото изглежда е апатия, оцветена от мрачни предчувствия.
На 21 януари 1962 г. в италианските вестници гръмва новината, че български пилот със самолет „Миг“ е кацнал аварийно предишния ден край град Бари и властите разпитват пилота Милуш Солаков. На 23 януари Антъни Линкън съобщава от София, че се е появила първата информация в България по случая под формата на изявление, публикувано в печата. В него се казва, че „младши лейтенант Солаков се заблудил по време на учебен полет и, съгласно италианската преса, кацнал близо до град Бари.“ БТА е била упълномощена да заяви, че обвиненията в чуждестранната преса, че полетът бил разузнавателен, са измислици, лишени от всякакво основание. На 24 януари във Форин офис пристига и телеграма от посланика в Белград, сър Майкъл Кресуел.