Българските палати на Пловдивския панаир през 1962 г. също предизвикали шок. За щастие („иначе щяхме да се изложим пред нашите чуждестранни приятели“) специална подкомисия на Централния комитет посетила палатите точно преди откриването на панаира. Подкомисията „свали най-невъзможните неща и бяха направени нови плакати и декори, но не всичко можеше да се поправи“ Според Живков, повечето художници мислели правилно: от 600 члена на Съюза на художниците не повече от 50 се били поддали на чуждо влияние.
След като прочита доклада от София, служителят на Форин офис, Ч.А. Томпсън, пише на 10 май:
На първо място изглежда, че в България има по-голям културен кипеж, отколкото бих очаквал. Донякъде ние сме склонни да гледаме на България като на плитка почва за култивиране и макар несъмнено почвата да е плитка в сравнение с Полша и Унгария, изглежда ясно, че тя може да поддържа буйна реколта. Второ, въпреки яснотата, с която Живков представя несъвместимостта на комунистическата със западната идеология, когато се стига до практически мерки, той сдържа ударите. Изглежда, че само един от атакуваните от него хора е загубил работата си, но дори и той не е бил прекалено уплашен, защото писал до Живков в опит да се оправдае. Възможно е в резултат на речта да последват драконовски мерки за очистване на неоавгиевите обори.
Един месец след горния първоначален коментар във Форин офис, шефът на Северния отдел, Робърт Мейсън, прави анализ на речта на Живков, който изпраща до легацията в София. На 14 юни той започва писмото си с извинение за известното закъснение, с което реагира на казаното от Живков, като обяснява, че е намерил речта на Живков за по-интересна от обикновено и затова размислял по-дълго върху нея.
Не си спомням да съм виждал преди такъв подробен каталог на грешките, в които се е отклонило едно комунистическо стадо. Моята първа реакция беше, че тази реч определено е един от най-невероятните документи на Студената война. Ако тя правилно отразява вкусовете на младите хора, тенденциите в мисленето на писателите, драматурзите и художниците в България, то това е наистина едно забележително признание на пълния провал на 17 години комунистическо индоктриниране. Тя също е пълно и донякъде негативно потвърждение на правилността на нашата политика на културно проникване зад Желязната завеса, която следваме и към която призоваваме нашите съюзници през последните 3 години. Живков рисува картина на общество, отхвърлящо ценностите и идеалите, които Комунистическата партия се опитва да внедри в обществото след войната, докато обществото инстинктивно и настойчиво се стреми към контакти със Запада. Такова нещо не би било ни най-малко изненадващо в някой друг от сателитите — и ние знаем наистина, че това е така при всички тях — но България, която все още е спъвана от наследството от турското господство и която гледа със симпатия към руснаците, е последното място, където човек би очаквал такъв ход.
Някои пасажи от речта на Живков, особено за поведението на младежта, карат човек да потрива очи от почуда. Според Живков българската младеж смята, че всичко българско е скучно, а всичко западно е забавно — разглеждат с любопитство западни коли, чакат на опашки за западни филми, слушат западна музика, харесват западни дрехи, играят туист, пият, развратничат. Те никога не играят старото българско хоро и никога не слушат съветска естрадна музика. Бюрото за естрадни програми, ръководено от неразкаялия се Манол Кушев (който със сигурност е заслужил почетно място в Пантеона на героите на Студената война), поощрявало техните вкусове, като представило не по-малко от 35 естрадни оркестъра през последните 2 години. Върховното деяние на Бюрото било изпълнението на туист на ревю на лед в цирка. Живков говори с шокиран тон за особено лоша телевизионна програма на международния ден на жената. Човек се чуди какво може да е било. Той също говори за пирове и оргии в барове и ресторанти в Пловдив и други далечни и прашни градове. Нима животът в България е безкраен бал на Содом? Аз бях там миналата година, но не ми се стори такъв.
В края на писмото си до Антъни Линкън шефът на Северния отдел Р. Мейсън пита: „Бих искал да чуя вашата оценка доколко на сериозно трябва да взимаме речта на Живков и какви са изгледите партията да постави под контрола си младежта и интелектуалците? Какви са отраженията от речта за нашите културни връзки? Какви са нашите шансове да култивираме тази очевидно благоприятна почва?“ H? 16 юли 1963 г. посланик Линкън отговаря: