През 1963 г., съгласно доклад на Антъни Линкън, се е говорело, че има напрежение между Живков и съветския посланик в България, Органов. На 8 октомври посланик Линкън докладва: „Органов връчи акредитивните си писма през февруари и си заминава другия месец.“ По-късно през октомври служител на Форин офис коментира промяната.
Наследникът на Органов, Пегов, има същата тежест в съветската йерархия, но за разлика от Органов има предишен опит в дипломацията. Той беше в Техеран, където активно упражняваше съветски натиск върху Шаха. Отговорът може да е в това, че Органов не е имал успех като дипломат, въпреки че един съветски посланик в страна сателит заема твърде специална позиция.
На 29 ноември 1963 г., след повече от 3 години в България, Антъни Линкън изпраща прощалния си доклад до външния министър Раб Батлър. Той започва с уговорка: „Трябва да имам предвид, че човек не става непременно по-добър познавач или съдник на режим като българския от това, че е останал по-дълго край него. И наистина, познаване на режима неизбежно поражда толкова силно предубеждение към всичките му идеи и прояви, че обективността изхвърчава през прозореца.“ След това Антъни Линкън сравнява България от 1960 и 1963 г.
В 1960 г. българското правителство нямаше външна политика, различаваща се от тази на Съветския съюз, нито пък има сега. Те продължават да играят ролята на „ехо“ и начинът, по който провеждат външните си отношения не изглежда нито особено уместен, нито особено успешен. Тяхната политическа атака срещу Гърция през втората половина на 1961 г., както се смята, е допринесла за победата на Караманлис в гръцките избори същата година. Откакто Иван Башев стана външен министър в декември 1962 г., позицията и стилът на външно министерство и отношението му към дипломатическия корпус се подобриха, но престижът и влиянието му са все още твърде ниски. Външно министерство продължава да е прекалено свързано с вътрешно министерство: твърде много служители на външно министерство са наплашени или плиткоумни, а отношенията със западните правителства във всеки момент могат да пострадат от, или по заповед на, разузнаването и органите за сигурност, които за много хора в България все още представляват „меч в ръцете на партията“. Българските власти смятат, с известно право, че се радват на специална позиция на Балканите: те се смятат за най-верните руски приятели и агенти в района, чиято задача е да измъкнат гърци и турци от сегашните им съюзи и форми на управление и да създадат безядрена зона на мир. Те обаче не постигнаха напредък по мое време, а и руско-югославското сдобряване, на което те трябва да подражават, може да е подкопало специалната им позиция. Ако трябва да обобщя, не мисля, че България е увеличила международния си престиж след 1960 г., и съм склонен да се съмнявам дали те се радват на голяма почит сред партньорите си в комунистическия блок, въпреки че братски туристи се стичат на нейното крайбрежие.
Не мисля, че във вътрешната сфера може да се забележи някаква фундаментална промяна в естеството и структурата на режима и на неговата политика. Зад фасадата на Отечествения фронт и на сламените хора, наричани „земеделци“ или „независими“, стои Българската комунистическа партия с половин милион членове в страна с население от 8 милиона, която самостоятелно упражнява политическата диктатура на пролетариата. Целта все още е преход към комунизъм в 1980 г. или някоя друга година, която Москва може да обяви за начало на нова ера. В 1960 г. писах в доклад, че режимът черпи силите си от интимните си връзки с Москва, от подкрепата на българските въоръжени сили, от ефикасността на репресивния апарат и от липсата на някаква позитивна опозиция сред неговите поданици. Мисля, че това е валидно и днес. Живков е на власт, защото се радваше на доверието на Москва по време, когато Югов го изгуби и падна. Ако има някакви търкания между българските и руските лидери, те може да се дължат на това, че първите предпочитат да се пазят от „десталинизация“.
Основата на режима си остава непроменена, но се забелязва известна порутеност в надстройката. След сътресенията от 1962 г. ръководството едва ли може да изглежда същото в собствените си очи и в очите на неговите поданици. Общественият облик на Живков е по-малко впечатляващ от този на Югов, а Югов бе по-ниско в сравнение с Червенков. Няма български лидер, който да може да се мери с Хрушчов или Тито.