На самия конгрес, както изтъква посланик Спейт, главният български коз е бил генерал Стойчев.
Генералът, който се е представил блестящо през войната, беше добре познат ездач в международните спортни кръгове преди войната. След революцията той успя да запази не само позицията си, но и големия си апартамент и кола. Неговите английски сака, неговата жълта жилетка с пиринчени копчета и дори понякога вратовръзка на клуба „Кавалри“ изглеждаха странно всред партийните водачи без вратовръзки. Той беше познат на членовете на МОК от предишни срещи и беше харесван от тях, и този случай му предостави уникалната възможност да демонстрира пред своите сънародници положението си в международния спортен свят, за да опровергае онези, които в последно време казваха, че той не би могъл да оцелее.
Като председател на Българския олимпийски комитет той откри сесията в сградата на Народния театър, където бяха поканени дипломатическият корпус и голям брой българи. Най-напред генерал Стойчев говори на български, ползвайки най-обикновени клишета за „прогресивния“ дух на съвременните спортисти в свободолюбивите демокрации и техния принос за световния мир. След това той бе шумно аплодиран от българския сектор на публиката и повтори речта си на френски, а накрая и на английски. Не беше трудно да се забележи ловко редактиране. И на френски, и на английски той напълно окастри обичайния комунистически жаргон.
След приключване на сесията всички делегати получават покани за безплатно тридневно посещение във Варна и повечето от тях, както съобщава британският посланик, приемат.
Тук отново бяха положени специални усилия те да получат най-доброто в един нов хотел. Но дори и така не беше възможно те да бъдат 100% изолирани от местното население. Една камериерка в хотела, например, предизвика истински шок, като разказа на всички на нейния етаж нещастната история със смъртта на нейния съпруг в ръцете на комунистите и ликвидирането на техния имот.
В заключение на доклада си за сесията на МОК британският посланик анализира плюсовете и минусите на такива срещи зад Желязната завеса.
Опасявам се, че въпреки здравия скептицизъм, с който пристигнаха повечето от делегатите, почти всички си тръгнаха с една невярна, благоприятна и подвеждаща представа за тази страна и нейния режим. Макар да няма съмнение, че идва нещо добро от това, че вечно любопитните българи виждат добре облечени чужденци в скъпи коли, аз се съмнявам дали общо погледнато тези посещения са особено полезни от наша гледна точка, след като гостите са така успешно изолирани от контакти с хората и реалностите на живота тук. Тъкмо напротив, има реална опасност посетителите да си тръгнат повече от наполовина убедени, че животът под комунизъм в никакъв случай не е толкова лошо нещо и че неговите злини са силно преувеличени. Резултатът е още по-сериозен, когато така заблудените са интелигентни и представителни посетители като тези, които току-що си заминаха.
През последната си година в България Ричард Спейт изпраща първия си доклад до Лондон още на 3 януари, като поводът са проведените в края на 1957 г. избори.
Кандидатите изглежда бяха взели своята кампания на сериозно и в провинциалните райони те се опитаха да държат най-малко по една реч във всяко село, което щяха да представят. Избирателите обаче изглежда бяха в мнозинството си апатични към това, което те ясно виждаха, че е фарс. Чух за няколко гласоподаватели, които дори не са си направили труда да разберат кой е техният кандидат, докато в избирателните бюра не им дали бюлетините с името на кандидата. Би било погрешно да се предположи, че публикуваните резултати са били повече от леко фалшифицирани, и е твърде възможно 99.7% от избирателите наистина да са гласували, а 99.95% от гласовете да са били „за“ кандидатите, защото събирането на гласоподавателите беше ефективно и дори онези хора, които не са харесвали кандидатите си, биха видели безполезността и дори опасността от разкриването на своите истински чувства чрез изборните бюлетини.