Консервирана храна, това си спомняше Кат от онзи период. Консервирана храна и стаен гняв.
В дванайсетгодишното си сърце Кат знаеше, че нещата никога няма да бъдат както преди. Не и след като мъжът в таксито дойде за майка им. Тя направи каквото можа.
Заведе ги да живеят с майка си.
Беше учудващо лесно. Кат вече беше усвоила до тънкост надменното безразличие, с което си служеше майка, им, когато говореше с прислугата, и бе уведомила втрещената бавачка, че всичко е уговорено и те заминават за „Сейнт Джон Ууд“ за неопределено време.
— Aber7 баща ти, Кат-кин…
— Баща ми е напълно в течение на плановете ни, уверявам те.
Момичетата развълнувано опаковаха чантите си, докато голямата руса мома се опита — неуспешно — да се свърже с Джак Джуъл. Взеха си само най-необходимото — пижами, четки за зъби, говорещата жаба за Меган, няколко Барбита и Кенове за Джеси, диска на Блонди за Кат. После отидоха на станцията на метрото, хванати за ръце, Кат и Джеси се редуваха да носят Меган, когато отказваше да ходи.
Когато се качиха на метрото, Джесика даде на голямата си сестра тайния си подарък — шепа пари от монополи. Кат го прие с благодарност и не каза на Джеси, че е малка глупачка. Отсега нататък щеше да се грижи много добре за сестрите си.
„Сейнт Джон Ууд“ представляваше съвсем друг свят, изобщо не приличаше на зеления им квартал. Имаше много чернокожи — години по-късно Кат осъзна, че сигурно са били там заради крикета в „Лордс“ — и всички имаха вид на милионери. Меган се препъна от някакъв боклук на улицата, който се оказа недопушена пура колкото кебапче.
Невероятно богаташки квартал на чернокожи. Такъв се стори на Кат. Сигурна беше, че тук ще са щастливи.
Илюзията й бе разбита, когато майка им отвори входната врата.
— Не съм такъв човек — не спираше да повтаря Оливия, като че ли Кат не я бе чула още първия път, докато се опитваше да се свърже с бившия си съпруг по телефона, а Джеси и Меган създаваха хаос в подредения апартамент, пречкаха се на прислужницата филипинка, която им се усмихвате съчувствено, както се стори на Кат — и пипаха различни вещи, които не бяха за пипане от лепкави пръстчета на момиченца. „Меган, не снимката ми с Роджър Мур!“ Кат с нарастващо отчаяние се опита да й обясни защо е добра идея да живеят при нея, като ходеше по петите на майка си из апартамента, а парите от монополи се сипеха от джобовете й.
— Ама аз мислех, че ще ни се зарадваш. Мислех си, че ще е хубаво да сме отново заедно. Мислех си…
— Мислела си тя! Мислиш твърде много, млада госпожице!
— Не искаш ли да живееш с децата си? Повечето майки…
Но Оливия бе обърнала гръб на най-голямата си дъщеря. Беше се свързала с Джак и сега говореше тихо, но гневно, настойчиво, сякаш бе убедена, че той е планирал това нашествие, за да създаде хаос в любовното й гнездо.
Когато затвори телефона, Оливия се обърна към Кат и детето не видя никаква нежност в нея, никакъв срам, нито любов.
Години по-късно Кат спокойно се връщаше към времето, когато бе дванайсетгодишна, стоеше в наетия апартамент на майка си, по-малките й сестри седяха притихнали на дивана, снимките на майка й с най-различни известни личности бяха в безопасност, прахосмукачката на прислужницата приглушено бръмчеше в някаква друга стая, а майка й говореше — докато ядно събираше парите от монополи от килима, — че детинските й надежди са абсурдни.
— Схващаш ли, Кат? Жената, която искаш да бъда — майката, която искаш да бъда… Аз не съм такъв човек.
И докато чакаше да дойде денят от цикъла й, когато щеше да разбере дали в нея расте бебе или не, започнаха да изплуват всички важни „ами ако“. Дали не е закъсняла? Не беше ли твърде голяма опасността от спонтанен аборт и увреждания? Дали Рори щеше да е щастлив, че е бременна, или щеше да се чувства хванат в капан? Но в едно нещо беше напълно сигурна.
Ако забременееше, никога нямаше да бъде като майка си. Щеше да е по-добра.
Може и да не бъде най-добрата майка на света — другата дата, потенциалният рожден ден на календара за следващата година я караше едновременно да тръпне и да примира от страх, толкова отдавна живееше сама — и може да не бъде особено добра майка. Беше видяла при най-малката си сестра, че безсънната, с петна от кърма реалност не съответстваше на очакваното.