След коридор от подходящи рубини дойде ред на изумрудено стълбище, което проблясваше със зелена иризация15. Преддверието в горната му част бе от масивно непотъмняващо сребро и зад него се виеше проход от прочутия и колоритен пластмасов опал. Тунелът гъмжеше от народ, а Госейн имаше чувството, че потъва. Торсън спря и посочи входа на стотина фута отпред.
— Той е там.
Джилбърт се намираше в странна мисловна мъгла. Устата му се отвори, за да попита за някакво описание на стареца, когото бяха открили. „Носи ли брада?“ — щеше да промълви. Ала не успя да издаде нито звук. „Какво очакват от мен?“ — каза си отчаяно.
— Поставил съм при него хора с бластери — кимна Джим Торсън. — Те са вътре и го наблюдават. Е, вече всичко зависи от теб. Иди там и му съобщи, че сградата е обкръжена и че нашите уреди не засичат никакъв източник на радиоактивни енергии, така че не може да стори нищо срещу нас.
Той се изпъна в своя огромен ръст, оставайки с половин глава над пленника си.
— Госейн — ревна Торсън, — предупреждавам те да не правиш погрешни ходове! Ако сега не се получи, както трябва, ще унищожа Земята и Венера.
Абсолютната свирепост на заплахата запали ответен огън у другия. Те се гледаха ожесточено като хищни животни. Орловоносият беше онзи, който разреди атмосферата с къс смях.
— Добре де, добре де — отсече той, — и двамата сме напрегнати до крайност. Нека забравим това. Но помни: става дума за живот или смърт. — Зъбите му се събраха с щракване. — Тръгвай!
Джилбърт усети хладината, която извираше от нервната система. Бавно се стегна и пое напред.
„Госейн, щом стигнеш до нишата около вратата, влез в нея. Там ще бъдеш в безопасност.“
Мъжът подскочи, сякаш го удариха. Изобщо не бяха изречени думи и въпреки всичко мисълта прозвуча в съзнанието му така ясно, като че ли беше негова собствена.
„Знай, че всеки метален сандък по коридорите и в стаите съдържа енергийна чашка, свързана с напрежение хиляди волтове.“
Вече нямаше никакво съмнение. Макар Прескот да бе подхвърлил веднъж, че е необходима двайсетзнакова еднаквост след десетичната точка с друг мозък, та да възникне телепатия, той приемаше нечии чужди мисли.
Кулминацията бе настъпила съвсем внезапно, по толкова различен начин, отколкото очакваше, че човекът замръзна на мястото си. Припомни си сурово: „Аз трябва да продължа да вървя! Да продължа да вървя!“
„Вмъкни се в нишата и неутрализирай вибратора!“
Когато дойде това послание, Джилбърт се насочваше към вратата. Видя обекта на десет фута от себе си, после на пет и сетне чу гръмкия глас на Торсън:
— Излез оттам! Какво се мъчиш да направиш? За Бога!
„Казах ти да неутрализираш машината!“
Той се опитваше. Тялото му тръпнеше с мълчалива енергия, щом почна да се нагажда към апарата. Погледът му се замъгли, след туй се проясни. Ето че изкуствена светкавица изсъска покрай нишата право към Джим Торсън. Едрият мъж падна с почти изгоряла глава, а големият огън отмина със святкане по коридора. Хора закрещяха в агония. Някаква аленочервена топка изплава от тавана и погълна движещия се в кръг вибратор. Устройството избухна, като разкъса на парчета техниците, които го направляваха и пазеха.
Изведнъж коварните пулсации се изчистиха от нервите на Джилбърт.
„Госейн, побързай! Не ги оставяй да се съвземат. Не им давай възможност да поръчат на робопланите отгоре да бомбардират. Аз не мога да направя това. Пострадал съм от бластер. Освободи института, после се върни тук. По-живо! Лошо съм ранен…“
Ранен! Измъчван от любопитство, човекът си представи стареца умиращ, преди да успее да получи информация от него. Той грабна най-близкия източник на енергия и за десет минути разруши сградата и площада. Коридорите бяха обхванати от убийствения пламък, който изля по тях. Стени хлътваха върху викащи люде. Танкове лумваха и изгаряха като фурия. „Никой — мисълта му беше досущ като самия огън — от тези специални пазачи не трябва да оцелее.“