— Малори — дочу шепота от пост до пост в помещението. — Това е Малори. — С тон, в който нямаше обич, но и без да липсва уважение.
— Разведи ме наоколо — каза тя на Деймън Константин.
Той тръгна из центъра за управление, като тихо назоваваше хората и постовете, а тя щеше да запомни много от тях — удаваше й се, когато искаше. Сигни спря за миг и се огледа, после обърна очи към екраните, към въртящия се модел на Тамдолу, осеян със зелени и червени точки.
— Това бази ли са? — попита тя.
— Построихме няколко допълнителни селища — обясни Деймън, — опитваме се да поемем и изхраним тези, които ни оставихте.
— Изолационна зона? — Сигни спря поглед върху монитора, който показваше какво става в тази секция. Скупчена човешка маса блъскаше заключена врата. Пушек. Развалини. — Какво правите с тях?
— Вие не ни казахте какво да правим с тях — отвърна той. Малцина си позволяваха да говорят така с нея. Това я забавляваше.
Тя слушаше, разглеждаше огромния комплекс — редица след редица от екрани, с функции, коренно различни от тези на космически кораб. Тук имаше търговска информация, както и данни за поддържане на орбитата, на която се намираха от векове. Описание и отчет на налични стоки и произвеждани продукти, регистрация на населението на станцията и на планетата, на местните жители и на хората — колония, където кипеше ежедневният живот. Сигни наблюдаваше, бавно поемайки дъх си създаваше чувство за собственост. Борили се бяха именно да запазят всичко това.
Централният интерком се включи, за да предаде съобщение от Съвета:
— …искаме да успокоим жителите на станцията — каза Анджело Константин, зад чийто гръб се виждаше заседателната зала, — че флотата е тук, за да ни защити…
Техният свят.
Оставаше само да го подредят.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Основна база на Тамдолу: 16:00 ч по стандартното време на станцията. Местно утро3
Наближаваше утрото, хоризонтът се бе превърнал в червена линия. Емилио стоеше навън, дишайки равномерно под маската си, облечен в дебело палто срещу вечния студ на нощите по тази географска ширина и надморска височина. В мрака тихо се движеха върволиците от прегърбени фигури, забързани с товар подобно на насекоми, спасяващи яйцата си от наводнение.
Хората, които работеха на Тамдолу, още спяха в изолационния и в по-старите жилищни куполи. Само няколко от работниците помагаха в тази задача. Погледът му можеше да ги различи тук-там сред пейзажа от ниски куполи и хълмове, защото сенките им се извисяваха над останалите.
При него дотича малка, пъшкаща фигура, чийто дъх излизаше свободно във въздуха.
— Да? Ти вика мен, Константин-мъж?
— Ти ли си, Скокливецо?
— Аз Скокливец — изсъска гласът, докато устата се бе обтегнала в усмивка. — Бързо бяга, Константин-мъж.
Емилио докосна жилавото, покрито с козина рамо, усети как дългите пръсти на паякообразна ръка се преплитат с неговите. Извади сгънат лист хартия от джоба си и го пъхна в мазолестата ръка на този хайза.
— Тогава бягай! — каза му той. — Занеси това до всички лагери на хората, нека очите им го видят, разбираш ли ме? И разкажи всичко на хайза. Кажи им го на всички — от реката до равнината. Кажи на всички тях да изпратят свои бегачи, дори до хайза, които никога не са идвали при хората. Кажи им да се пазят от хората, да не вярват на чужденци. Кажи им какво правим тук. Да наблюдават, да наблюдават, но да не се приближават, докато не чуят повикване, което познават. Ще разбере ли хайза?
— Идат Лукаси — рече мъжкарят. — Да. Разбира, Константин-мъж. Аз Скокливец. Аз съм вятър. Никой не хваща.
— Върви! — каза той. — Бягай, Скокливецо!
Прегърнаха го здрави ръце, криещи изненадващата, плашеща сила на хайза. Сянката го остави в тъмното, хукна, понесе се…
Вестта полетя. И не можеше да бъде спряна, не толкова лесно.
Емилио продължи да стои на мястото си да наблюдава другите човешки силуети по склона. Беше дал нареждания на служителите си, но се въздържаше да им се довери, искаше да им спести отговорността. Складовите куполи вече бяха почти празни, докато всичките запаси, които бяха съхранявали, бяха скрити навътре в гората. А вестта се понесе надолу по реката по начин, който нямаше нищо общо с модерните комуникации, нищо, което подслушващите да засекат. Вестта се носеше със скоростта на хайза и нямаше да бъде спряна с никаква заповед от станцията или този, които я държаха. От лагер на лагер, сред хора и хайза, навсякъде, където едни хайза имаха контакт с други от техния вид.
3
Поради това, че продължителността на деня е зависима от годишното време и периода на въртене не съвпада с приетия на станцията стандарт (земно денонощие) се получава увеличаващо се с всеки изминат ден разминаване във времето. Денят и нощта рядко попадат в относителна синхронизация на станцията и планетата. — Б.а.