— Продължавай да ги задържаш.
Сигни допи кафето си, мина покрай редиците пред дока на „Грифин“. Цялата операция се преместваше на следващото корабно гнездо, защото при „Хансфорд“ не бе останало нищо, което да заслужаваше да се пази. Регистрираните бежанци се държаха спокойно. Бяха заети с проблема да намерят къде са настанени и сигурното обкръжение на станцията ги успокояваше. Облечен в скафандри екипаж бе готов да изкара навън „Хансфорд“; на този док имаше само четири гнезда. Сигни премери на око пространството, което им бяха отредили — пет нива в два сектора и двата дока. Тясно, но щяха да потърпят за известно време. Някои от проблемите можеха да се решат с общи спални — временно. Навсякъде щеше да е претъпкано. Без лукс, това беше сигурно.
Тези бежанци не бяха единствените на път към Пел, те просто бяха първите. Но тази информация Малори не споделяше с никого.
„Дайна“ наруши спокойствието: мъж бе хванат с оръжие при сканирането, негов приятел побесня при арестуването му: резултатът бе двама мъртви и след това хлипащи, истерични пътници. Сигни видя всичко, просто уморена, поклати глава и заповяда телата им да бъдат изхвърлени с останалите, макар че Константин се приближи към нея със сърдити възражения.
— Извънредно положение — отсече тя, прекратявайки всякакъв спор, и се отдалечи.
„Сайта“, „Пърл“, „Малката мечка“, „Уинифред“. Пристигаха убийствено бавно, разтоварваха бежанците и багажа, а опашката за регистриране се придвижваше сантиметър по сантиметър.
Тогава Сигни напусна дока, качи се отново на борда на „Норвегия“ и се изкъпа. Изтърка се цялата три пъти, преди да почувства, че се е отървала от миризмите.
На станцията бе започнал алтернативният ден; оплакванията и претенциите щяха да стихнат поне за няколко часа.
Или ако имаше проблеми, алтернативното командване на „Норвегия“ щеше да й ги спести.
За през нощта имаше разтуха, един вид компания, а после сбогуване. Мъжът бе едно от нещата, спасенни на Ръсел и Маринър, но не можеше да бъде превозен на другите кораби. Там щяха да го разкъсат. Той го знаеше и оценяваше жеста. Не изпитваше желание да стане член от екипажа и разбираше положението си.
— Тук слизаш — рече му тя, като го гледаше как лежи до нея. Името му нямаше значение. В паметта й то се смесваше с други и понякога тя го наричаше с грешно име — късно, когато бе полузаспала. Той не се показваше развълнуван от това, просто примигваше в знак, че е приел факта. Лицето му я озадачаваше — навярно с невинността си. Контрастите възбуждаха любопитството й. Както и хубостта. „Късметлия си“, каза Сигни. Той отвърна на това по същия начин, по който реагираше на много неща. Просто продължи да я гледа, неразбиращ и красив; на Ръсел си бяха поиграли с разсъдъка му. Понякога я обхващаше долно желание, нужда да нанася рани — малки убийства, за да изтласка на заден план по-големите. Да предизвиква малък ужас, за да забрави страхотията навън. От време на време прекарваше нощите с Граф, с Дей, с който си харесаше. Но никога не показваше тази уязвима част от себе си пред хора, които ценеше, пред приятели, пред екипажа. Само че понякога имаше курсове като този, когато изпаднеше в черно настроение. Заболяването бе обичайно във Флотата, в затворените кораби, сред притежаващите абсолютна власт. „Има ли значение за теб?“, попита тя; за него нямаше и навярно този бе начинът му да оцелее.
„Норвегия“ остана последният кораб в гнездо на изолираните докове, на които се виждаха войници на пост. На платформата светлините бяха все така ярки като преди, грееха над редиците на бежанците, които се придвижваха едва-едва пред дулата на пушките.
ГЛАВА ТРЕТА
1
Пел: 2а2.5.52 г.
Твърде много впечатления, твърде много изживявания. Деймън Константин взе чаша кафе от един от помощниците си, който мина покрай бюрото, огледа доковете и се опита да изтърка умората от очите си. Кафето имаше вкус на дезинфектиращи препарати, на каквито миришеше всичко наоколо, те проникваха в порите на кожата им, в носовете, навсякъде. Войниците на пост, осигуряваха безопасност на тази малка част от дока. Човек бе намушкан с нож в обща спалня А. Никой не можеше да обясни откъде се бе взел ножът. Помислиха, че може да е от кухнята на някой от изоставените ресторанти, прибор за хранене, забравен небрежно от станционист, който така и не бе схванал сериозността на положението. Чувстваше се изтощен до несвяст. Не намираше отговор; станционната полиция не успя да хване нападателя сред редиците от бежанци, които се точеха по доковете и напредваха мудно към бюрата за настаняване.