— Бойкомпер! Задните щитове! — заповяда тя. — Това е Едгър. Засечи го!
Нямаше потвърждение — Тихо щракна ключовете с бързо движение и светнаха лампички, на екраните се появи картина.
Нямаха ездачи, които да ги прикриват отзад. Нито „Австралия“ за защита отпред. Бойните люкове на „Норвегия“ се затвориха, разделяйки на части кораба. Притеглянето нарасна, докато цилиндърът се синхронизираше за евентуална маневра. По комканала се чу притеснено запитване от един от собствените им ездачи, искащ инструкции. Малори не отговори.
Тамдолу висеше на екрана на визора, а „Норвегия“ продължаваше да ускорява право към нея. Замига тревога за опасно приближаване. „Австралия“ бе по-голям кораб, изложен на по-голям риск.
Екраните и сигналните лапми блеснаха. Бяха под обстрел.
7
Пел: „Европа“ на синия док: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.
— Не! — Мазиан се бе надвесил над своя команден пулт, притиснал с ръка слушалката си, докато на мостика края него вилнееше хаос. — Задръжте на място, останете там да приберете войниците. Предупредете всички войници, че на синия док има пробив. Качете всички войници от зеления док, независимо от кой кораб са. Край.
Чуха се потвърждения. Пел бе в паника, цял един док бе декомпресиран, въздухът изскачаше навън през свързващите ръкави, налагянето падаше. Между „Европа“ и „Индия“ летяха отломки, войници, които се бяха намирали на дока, мъртви и носещи се в пространството, изсмукани навън, когато тунел за достъп със сечение два на два метра бе откъснат без предупреждение от мястото си. Докът бе празен. Всичко бе изчезнало. Люковете на корабите се бяха затворили автоматично в мига, когато започна декомпресиране, изоставяйки навън дори онези, които бяха най-близо до тях и можеха да се спасят.
— Кеу, докладвай! — рече Мазиан.
— Дадох всички необходими нареждания — отвърна невъзмутимият глас. — Всички войници на Пел се насочват към зеления док.
— На бегом!… Пори, Пори, чувате ли ме още?
— Тук е Пори. Край.
— Предайте следната заповед: да се унищожи базата на Тамдолу и да се избият всички работници.
— Да, сър — отзова се Пори. Гласът му трепереше от гняв. — Разпоредено.
Малори, помисли си Мазиан, дума, която се бе превърнала в проклятие, в ругатня.
Все още не бяха раздадени нареждания, плановете не бяха ясни. Трябваше да приемат най-лошото за момента и да действат съобразно тази възможност. Да лишат станцията от управление. Да приберат войниците — те им бяха нужни — и да избягат… Да унищожат всичко полезно.
Слънцето. Земята. Сега това им оставаше.
А Малори… само ако можеха веднъж да я пипнат…
8
Главно управление на Пел: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр.
Джон Лукас извърна очи от разрушението по екраните към хаоса по пултовете за управление, докато операторите действаха припряно, за да предадат съобщения за щети до аварийните бригади и службите за сигурност.
— Сър — обърна се към него един от тях, — сър, има войници, които са попаднали в капан в синия сектор, в някакво изолирано помещение. Искат да знаят кога ще можем да ги освободим. Питат колко време ще отнеме.
Джон замръзна. Останал бе без отговори. Не получи никакви нареждания. Наоколо бе само охраната, която винаги бе до него, Хейл и другарите му, които непрестанно се намираха край него, ден и нощ, като негов личен и непрокудим кошмар.
Сега бяха насочили пушките си към операторите. Лукас се обърна, погледна към Хейл, за да го помоли да използва комапарата в собствения си шлем за контакт с Флотата, да попита за причината, дали ставаше дума за нападение или за повреда, какво бе накарало един кръстосвач от Флотата да се откъсне над главите им, последван веднага от още трима.
Внезапно Хейл и хората му спряха, всичките в един и същ момент, заслушани в нещо, което само те можеха да чуят. И изведнъж се обърнаха, вдигнаха пушките си.
— Не! — изпищя Джон.
Те стреляха.
9
Основна база на Тамдолу: 24:00 ч станд.вр., 12:00 ч алт.вр., местна нощ
За сън им оставаше съвсем малко време. Спяха, когато можеха, хора и хайза, едните наблъскани в И-купола, другите в мочурището навън, гледаха да се наспят, доколкото им бе възможно, смяна след смяна, както бяха с дрехите си, във все същите полепнали с кал, вонещи одеяла, колкото им позволяваха да си починат. Мелниците не спираха ни за миг и работата продължаваше денонощно.