— Те имат нужда от хайза Тамгоре — съобщи тя. — Искам да видя Тамгоре. Искам го.
Винаги го бе искала, още от времето, когато бе чула Бенет да говори за това място. От него идваха хора като Константин (и като Лукас, но тя отхвърли тази мисъл). Представяше си го светло и пълно с дарове и хубави вещи, след като всички кораби, долитащи от там, им донасяха стоки и добри идеи. Бенет им бе разказал за този огромен метален свят, протегнал ръце към Слънцето, за да пие от силата му, където пристигаха и се отправяха на път подобни на великани кораби с по-големи размери, отколкото могат да си представят.
Всички неща отиваха към туй място или идваха от него; сега Бенет си бе отишъл от този свят, отбелязвайки Момент в живота й под Слънцето. Пътешествието, което Сатина искаше да предприеме, за да почете Момента, бе един вид поклонение като посещението при образите на равнината, за да преспи една нощ в сянката им. Подходящо бе да го нарече поклонение. А Моментът бе свързан с Бенет, който бе дошъл именно оттам.
— Защо ми го казваш? — попита Далут-хос-ме.
— Моята пролет ще е на Тамгоре.
Той се премести по-близо. Можеше да усети колко е горещ. Ръката му я обгърна.
— Ще отида — рече той.
Беше жестоко — тя изпитваше желание да предприеме първото си пътуване, докато неговото желание бе за нея, и то щеше да нарасне, когато сивата зима отминеше и започнеха да мислят за пролетта, за топлите ветрове и разкъсването на облаците. И Бенет, изстинал в земята, би се засмял със странния си човешки смях и би им пожелал да са щастливи.
Защото хайза винаги се отправяха да скитат през пролетта и при свиване на гнездо.
4
Пел: пето ниво на синия сектор: 28.5.52 г.
Отново замразена вечеря. И двамата се бяха прибрали твърде късно, смазани от напрежението на деня — нови бежанци, още по-голям хаос. Деймън се нахрани, вдигна поглед, осъзнавайки най-накрая, че се е затворил в собственото си мълчание, видя, че Елена е потънала в своето — нещо, което напоследък им бе станало навик. Разтревожи се, като си помисли за това, и се пресегна през масата да сложи ръка върху нейната. Тя обърна ръката си с дланта нагоре и я сви, за да я преплете с неговата. Изглеждаше уморена колкото него. Беше се трудила до късно, и то не само днес. Работата бе един вид лекарство, за да не мисли. Нито веднъж не спомена „Естел“. Изобщо не говореше много. Навярно толкова бе претрупана с работа, предположи Деймън, че имаше твърде малко за разправяне.
— Днес видях Тали — поде той с дрезгав глас, опитвайки се да запълни тишината, да я разсее, независимо колко тъжна бе историята. — Изглеждаше… спокоен. Не изпитваше болка. Никаква болка.
Ръката й стисна неговата.
— Значи си му сторил добро в крайна сметка, така ли?
— Не знам. Надали има начин да го разберем.
— Той го пожела.
— Той го пожела — повтори Деймън.
— Ти направи всичко, което бе по силите ти, за да си сигурен. Това е единственото, което можеше да сториш.
— Обичам те.
Елена се усмихна. Устните й обаче затрепериха и не успяха да запазят усмивката.
— Скъпа?
Тя издърпа ръката си.
— Смяташ ли, че ще задържим Пел?
— Страхуваш се, че няма да успеем ли?
— Страх ме е, че ти не вярваш в успеха.
— Какво те кара да мислиш така?
— Нещата, които не желаеш да обсъждаш с мен.
— Не ми задавай гатанки. Не съм добър в тях, и никога не съм бил.
— Искам дете. Вече не съм в профилактика. Но ти си, изглежда.
Лицето му пламна. За част от секундата му хрумна да излъже.
— Да, така е. Не мислех, че е дошло време да говорим по въпроса. Още не.
Тя стисна здраво устни, смутена.
— Не знам какво искаш — рече той. — Просто не знам. Ако Елена Куен иска бебе, добре. Кажи. Няма проблеми. Всичко е наред. Но се надявах, че ще е по причини, които са ми известни.
— Не те разбирам какво имаш предвид.
— Мислила си много. Наблюдавах те. Но ти не споделяш нищо. Какво желаеш? Какво искаш да направя? Да забременееш от мен и да те пусна да си вървиш ли? Бих ти помогнал, ако знаех как.
— Не искам да се караме. Не искам да се караме. Казах ти какво искам.
— Защо?
— Не искам да чакам повече — вдигна тя рамене и сви вежди. За пръв път от дни насам Деймън имаше чувството, че е уловил погледа й. Че виждаше в него Елена такава, каквато бе. Някак си блага. — Виждам, че се безпокоиш — добави тя.
— Знам, че понякога не чувам всичко, което казваш.
— На кораба проблемът си е лично мой дали искам дете или не. В някои отношения чувстваш корабното семейство особено близко, в други е особено отчуждено. Колкото до връзката ти с твоето семейство, мога да я разбера. И я уважавам.