Някога началото на Задпредела бе от звездите, които се намираха най-близко до Земята; сега започваше от Пел, понеже всички по-стари станции бяха закрити, след като търговията със Земята замря, а предскоковата й форма бе напълно зарязана. Старите звезди бяха почти забравени, непосещавани.
Оттатък Пел, оттатък Цитиана съществуваха светове и сега те всичките принадлежаха на Съюза — реални светове сред безкрайно отдалечените една от друга звезди, които можеха да бъдат стигнати със скок. Светове, където Съюзът продължаваше да използва родилните лаборатории, за да увеличава населението, да си осигури работници и войници. Съюзът искаше да притежава целия Задпредел, да управлява бъдещото развитие на човека. И той го владееше с изключение на тесния пояс от станции, които Флотата на Мазиан продължаваше да пази безпощадно за Земята и за Компанията, понеже бе създадена първоначално за това, понеже не виждаше какво друго може да прави. В тила й бяха само Пел и изоставените станции край Старите звезди. Още по-далеч назад се намираше Земята — изолирана, в плен на собствените си вътрешни проблеми и сложната си, противоречива политика.
Със станцията Сол вече не се водеше никаква значителна търговия — нито внос, нито износ. По време на безумието на войната, свободните търгари правеха редовни курсове до звезди както на Съюза, така и на Компанията, пресичаха бойните линии когато си пожелаят, въпреки че Съюзът се опитваше да спре този трафик с изтънчен тормоз, за да отреже снабдяването на Компанията.
Съюзът се разширяваше, но Флотата на Компанията продължаваше да се държи, лишена от собствен свят, ако не се смятат Пел, който я хранеше, и Земята, която ги пренебрегваше. Станциите от страната на Съюза вече не се строяха в старите мащаби. Те просто бяха спирки по пътя към новите светове, а сонди търсеха още по-далечни звезди. Цели поколения никога не бяха виждали Земята — хора, за които „Европа“ и „Атлантик“ бяха създания от метал и ужас; поколения, чийто начин на живот обхващаше звездите, безкрайностите, неограничения растеж и времето, което водеше към вечността. Земята не ги разбираше.
Но не ги разбираха и станциите, принадлежащи все още на Компанията, нито свободните търгари, които извършваха странната презгранична търговия.
ГЛАВА ВТОРА
1
Приближаване към Пел: 2.5.52 г.
Светлините на конвоя изплуваха от нищото — най-напред кръстосвачът „Норвегия“, после десет товарни кораба, сетне „Норвегия“ пусна своите четири ездачи и защитната формация се разгърна нашироко при приближаването си към Звездата на Пел.
Тук имаше убежище, безопасно място, до което войната все още не бе стигнала, но то се намираше в зоната между прилива и отлива. Световете от далечния Задпредел печелеха и сигурните неща се променяха от двете страни на фронта.
На мостика на КЗК51 — скоковия кръстосвач „Норвегия“, се действаше бързо — пред четирите спомагателни командни пулта, следящи ездачите, пред дългата секция на комоперациите, пред тази на сканера и пред другата на собственото командване. „Норвегия“ бе в постоянна комвръзка с десетте товарни кораби и сведенията, които се разменяха в двете посоки по тези канали, бяха лаконични, само относно управлението на корабите. На кръстосвача бяха твърде заети, за да обръщат внимание на човешки трагедии.
Нямаше засада. Станцията край Света на Пел получи сигнала и неохотно отвърна с „добре дошли“. Шепот на облекчение премина от пост към пост, от уста на ухо, не по вътрешната комсистема. Сигни Малори, капитанът на „Норвегия“, отпусна мускулите си, без досега да бе съзнавала, че се е напрегала, и нареди да се превключи бойният компютър в режим на изчакване.
Тя командваше това ято — трети по ранг капитан във Флотата на Мазиан. Беше на четирийсет и девет. Бунтът в Задпредела бе много по-стар. Малори бе преминала през пилот на товарен кораб, капитан на ездач, по цялата йерархия, все на служба в Земната компания. Лицето й изглеждаше още младо. Косата й бе сребристосива. Подмладяващите лечения, които предизвикваха сивотата, бяха запазили останалата част от тялото й на някъде около трийсет и шест биологични години; но като си мислеше за свитата, която водеше със себе си, и какво вещаеше пристигането им, тя се чувстваше доста по-стара от четирийсет и девет.