— До всички, които намерят този дневник. Извънредно положение, степен „Алфа Червено“. Космически кораб на чужда раса се разби при приземяването си близо до базата. Изпратих проучвателен екип на мястото. Никой не се върна. Оттогава минаха три часа. Сега в самата база изчезват хора. Нещо влияе на компютрите. Цели сектори не отговарят. Системите за поддържане на жизнената среда са повредени. Осветлението постепенно се изключва. Става все по-студено. Тук при нас има нещо, но не успяваме да го открием.
Картината прескочи. Старблъд се бе свлякъл отпуснато в креслото, униформата му беше раздърпана. Потеше се. Изтри устата си с трепереща ръка. Направи видимо усилие да се овладее.
— Не мога да се свържа с никого в базата, нещо не е наред с главната комуникационна система. Нямам връзка с Империята, дори не мога да изпратя предупреждение. Мисля, че засега личният ми дневник е защитен. Затворил съм се в стаята си, блокирах вратата. Нещо се движи по коридорите. Издава нечовешки звуци. Не мога да изляза оттук. Тринадесета база е загубена за Империята. Остава ми само едно — да вдигна силовия екран.
За миг ръката му излезе извън полезрението, той вдигна поглед към камерата, очите му сякаш пронизаха Сайлънс. Личеше му, че е отчаян, но имаше и друго. Може би остатъци от достойнство.
— Силовият екран вече е включен. Каквото и да се е промъкнало тук, сега е затворено в базата. Не мога да си позволя риска то да се изтръгне на свобода. Империята трябва да научи за тази нова заплаха. От този момент екранът може да бъде изключен само отвътре, с моя личен код. Осъзнавам дълга си и ще го изпълня. — Извади разрушител от кобура на хълбока си и непохватно провери енергийния запас. — От години не ми се е налагало да използвам това проклето нещо — тихо изръмжа Старблъд и грижливо насочи оръжието точно към сърцето си. Вдигна очи за последен път. — Който и да получи това съобщение, нека отмъсти за нас. Аз съм Джеймс Старблъд, Командир на Тринадесета база.
Пред погледа на Сайлънс отново се появи околността. Съжали, че не се е отнасял към този мъж с по-голяма симпатия.
— Това е всичко, Капитане — тихо добави Один.
— Сто двадесет и седем души — каза Диана. — Всички са мъртви.
— Едва ли си очаквала друго — обади се Фрост.
Есперката вдигна рамене и се извърна. Настъпи мълчание, докато щурмоваците видят записа.
— Ей на това му викам интересно — жизнерадостно заяви Стасяк. — Насреща ни е някаква твар, дето може да затрие цялата база, а ние си имаме няколко маломощни оръжийца и един еспер-престъпник. Защо не вземем да се гръмнем още сега, та да си спестим по-лошото?
— Прав е — промърмори Рипър.
— Затваряйте си устите — невъзмутимо заповяда Фрост и двамата щурмоваци веднага млъкнаха. — Няма за какво да се тревожите. Нали съм с вас. — Тя се завъртя към Сайлънс. — Вие командвате, Капитане. Какво ще правим?
— Влизаме — нареди Сайлънс. — Ще правим каквото е необходимо.
Той тръгна към входа, Фрост и Гарвана не изоставаха от него. Есперката побърза да ги настигне. Щурмоваците се спогледаха многозначително и с нежелание се повлякоха последни. Базата изглеждаше тиха и пуста. Никъде нито светлинка. Между плочите на входа зееше тесен отвор. Сайлънс спря за внимателен оглед на стоманените врати. По метала се бе натрупал дебел слой скреж, плочите висяха някак отпуснато в улеите си. Гарвана се пресегна и бутна едната. Тя едва помръдна, нямаше никакво захранване. Той я дръпна настрани докрай, двамата със Сайлънс влязоха първи в мрака на фоайето.
Студът на Ансилай се бе вмъкнал в базата и неподвижният въздух щипеше лицата им. Не светеше нито една лампа и докъдето проникваше погледът, нямаше хора. Гарвана и Фрост бързо застанаха от двете страни на Капитана, очите им шареха из сенките в търсене на засада. Всичко тънеше в безмълвие, чуваха само собственото си дишане. Фрост душеше въздуха с подозрение, оръжието сякаш беше продължение на ръката й. Гарвана се облягаше на силовото си копие, явно доволен, че Сайлънс пое ръководството. Есперката се шмугна през входа, следвана от щурмоваците. Капитанът махна на двамата да минат отстрани, те изпълниха маневрата незабавно и с професионална ловкост. Есперката огледа празното фоайе и притисна ръце към тялото си, може би заради студа.