Сайлънс изви глава към вратите, край които вървяха — ту затворени, ту не. Стаите пазеха моменти от миналото на Диана, уловени като мушици в буци кехлибар. Почти винаги — сцени на страдание, физическо и душевно. „Джон, ти си пратил дъщеря си в ада.“ Не искаше да гледа, но се принуждаваше. После стигнаха до затворена врата, зад която малко дете ридаеше неспирно, без надежда и утеха. Сайлънс спря. Гарвана и Диана застанаха до него. Капитанът закова поглед във вратата, пръстите му неволно се свиха в юмруци, струваше му се, че ако влезе вътре, ще спаси своето дете и ще премахне извършената злина. Гарвана впери в него пронизващ взор, в очите на престъпника се мярна сянката на страха.
— Джон, нищо не можеш да направиш. Слушаш миналото. Вече се е случило. В дълбините на съзнанието ни всичко плашещо и нараняващо си остава завинаги и чака сгоден случай пак да се вкопчи в нас. Ако отвориш вратата и пуснеш на свобода онова, което е там, отново обричаш Диана да живее в ада, а и нас заедно с нея. Махни се оттук, Джон. Сигурно ще се натъкнеш и на по-лошо, преди да стигнем до сърцевината на психиката й, дълбоко стаения център на нейното „аз“, който никога не заспива.
— Не биваше да сме тук — изпъшка Сайлънс. — Това е по-страшно от намеса в личността. Има неща, които никой не бива да вижда и помни.
— Прав си. Но нямаме избор. Диана се е скрила твърде дълбоко в себе си, за да намери пътя към света без помощ отвън. Дори не съм уверен, че и ние можем да се измъкнем без съгласието й. Ако се опитам да го постигна сам, или ще унищожа психиката й, или ще стане дори нещо по-лошо. Казах ти всичко това, преди да започнем. Малко е късно за угризения.
— Тя ми е дъщеря, Шон.
— Не, Джон. Ти си се отказал от всякакви права върху нея, когато си я предал на психоманипулаторите на Империята. Трябва да продължим, Джон. Да навлезем по-дълбоко.
Сайлънс кимна сковано, позволи на дъщеря си и на някогашния си приятел да го водят по коридора. Около тях се вихреха изгубени в миналото призраци, отминаваха неизброими врати. Стигнаха до една, зад която някой изливаше в крясък своя бяс и ненавист. Тежко и могъщо тяло връхлиташе вратата, дебелото дърво вече се пукаше. Диана настойчиво дръпна ръката на баща си.
— Не спирай тук. Опасно е. Тя може да излезе.
Сайлънс се остави да го водят, пак тръгнаха по коридора. Светлината постепенно отслабваше и подът под краката му вече не беше толкова устойчив. От тъмнината излязоха Рипър и Стасяк, зад тях оставаха кървави отпечатъци. Сайлънс се долепи до стената, за да ги пропусне, но те му препречиха пътя. Гледаха го и кървави сълзи се стичаха от немигащите им очи.
— Защо направихте това, Капитане? — прошепна Стасяк. — Защо ни доведохте тук, а после ни изоставихте? Моля ви, Капитане, искам да се прибера у дома. Не ме зарязвайте в мрака.
— Те са само видения — напомни му Гарвана. — Само твоето съзнание им дава сила. Няма да ни навредят, ако не им позволиш.
— Моля ви, Капитане — говореше Рипър. — Не ни изоставяйте.
— Каквото и да стане — твърдо изрече Сайлънс, — кълна се, че няма да ви захвърля в Тринадесета база. Още не знам как, но ще ви освободя!
Той пристъпи напред с Гарвана и Диана, а щурмоваците се дръпнаха. Нови врати, още призраци. Незнайно кога стигнаха края на коридора — една-единствена грамадна врата. Детето Диана пусна ръцете на Сайлънс и Гарвана, измъкна отнякъде внушителен бронзов ключ и отключи. Бутна вратата без усилие въпреки привидната й тежест и посочи на двамата мъже да влязат. Огледаха се предпазливо и се озоваха в малка, уютно обзаведена стая, в откритата камина приятно припукваше малък огън. Диана, отново на деветнадесет години, седеше спокойно в едно от креслата до камината. Сайлънс бавно завъртя глава, сви вежди. Детето си беше отишло. Вратата тихо се притвори.
— Познавам това място. Спомних си. Диана беше съвсем малка, когато с Илейн я доведохме тук. Последната ни ваканция, която прекарахме заедно.
— И може би точно затова е избрала този спомен, за да се скрие в него — рече Гарвана. — Тук се е чувствала на сигурно място. Последното, където е била защитена от външния свят.
Обърнаха се към Диана, отпуснала се свободно в огромното кресло. „Всъщност не беше правено за великани, сети се Сайлънс. Помни го такова, защото тогава беше мъничка.“ Чуваше дъжда навън. Валя през цялата им почивка, а той, Илейн и Диана прекарваха дълги дни в игри, решаване на главоблъсканици и поглъщане на огромни количества вкусна храна. Не беше кой знае какъв спомен, та чак да го превърнеш в рай. Но когато имаш само това…