— Ако пришълецът ни нападне, няма ли разрушителят да ви послужи по-добре от меча?
— Не — спокойно отговори Фрост. — С меча боравя по-гъвкаво. Ако искаш, ти вземи разрушителя.
— Благодаря, не искам — отказа Диана. — Не вярвам в оръжията.
— Както решиш — в гласа на Изследователката ясно личеше снизходителност. — Но каквото и да идва, твърде наблизо е. Усещам го. И съм поразена. Не ми се вярваше, че нещо може да се прокрадне към мен, без да го усетя.
— Псионна невидимост — напомни Диана. — Не можете да го усетите.
— Не би трябвало да има никакво значение. В края на краищата аз съм Изследовател. Ти откри ли какво става?
— Не знам много. Нещо идва и не е само. Не ми се вярва да е пришълецът. — Диана изглеждаше потисната. — Не съм сигурна, но май пришълецът въобще не ни е доближавал. Все още се крие някъде. Пратил е други, вместо той да дойде. Фрост, подгответе се. Почти стигнаха до нас.
— Отпусни се, еспер. — Изследователката леко размаха острието и се усмихна весело. — Докато аз съм тук, нищо не може да те докопа. Но поне включи силовия си щит. Няма смисъл да ги улесняваш. Ти си примамка, а не жертва.
Диана се изчерви и натисна гривната си. Бръмченето на енергийното поле беше много успокояващо. Двете с Изследователката стояха в тишината и се ослушваха. След малко в мрака се чу мекото шляпане на тичащи боси ходила, Диана и Фрост се напрегнаха, за да срещнат най-после появилия се враг.
Били са хора, преди пришълецът да ги погълне в своята система. Сега вече бяха други — с форма, грубо наподобяваща човешката, но преобразени според нуждите на чуждия разум. Разкривени и уродливи, с излята по скелетите плът като стекъл се по свещта восък. Някои нямаха кожа, червените мускули блестяха влажно в светлината на лампата, сухожилията се свихаха при всяко движение. Снопчета пипалца се вееха от празни очни кухини, от устите стърчаха зъби като игли. Мускули се издуваха в невъзможно нелепи буци. Сгърчените лица бяха нечовешки празни, чужди на всяка мисъл или чувство. Пришълецът бе преработил човешките останки за своите цели. Дори в тях да имаше следи от някогашните хора, те бяха погребани твърде дълбоко, за да не пречат.
Оказаха се десет, бутаха се по края на светлинния кръг от лампата, сякаш не искаха да изоставят уюта на сенките. „Десет, каза си Диана. Не е чак толкова зле. С толкова можем да се справим.“ И като отговор на мислите й се появиха още фигури, излизаха от стените, все едно прекрачваха в мъгла, а не през стомана. Изследователката се озъби.
— Как го правят? Стените са твърди, нали проверих.
— Стените също вече са част от системата на пришълеца — тихо отвърна Диана. — И те са чужди. Както всичко в базата. Цялата структура се е превърнала в единен организъм и пришълецът е неговият ум и сърце.
Фрост изпръхтя.
— Тогава каква роля е поверил на тези гадости?
— Антитела. Ние сме натрапници, инфекция в организма. Затова тези твари ще ни премахнат.
— Тоест само ще се опитат — невъзмутимо я поправи Фрост. — Добре де, много са, но даже нямат оръжие. Еспер, да не се отчайваме. Ще ни стигнат силите.
— Значи не разбирате. Те са антитела. Пришълецът може да създаде толкова, колкото са му необходими, ще възстановява и повредените. Може да направи десет, сто, хиляда. Достатъчно, за да ни смаже. Изследователко, дори вие не можете да устоите на хиляда. Те не са хора. Вече не са. Те не мислят, не усещат, не изпитват болка. Те просто ще прииждат, докато най-сетне умрем. Тогава пришълецът ще ни преработи, за да изпълняваме някаква полезна за него функция. Ако имаме късмет, няма да научим точно каква.
— Казах ти, еспер, твърде много мислиш. Нищо не е свършено, докато не свърши. Щом антителата са толкова многобройни, повечето ще се блъскат и ще си пречат. Само трябва да отбиваме атаките, докато Капитанът и престъпникът стигнат до ядрото на системата. Или пък пришълецът ще загуби търпение и ще дойде сам да се разправи с нас. — Тя се усмихна неприятно на уродливите фигури пред себе си и размаха меча. — Хайде, нищожни кучи синове, да започваме.
Капитан Сайлънс и Гарвана бързо напредваха през деформираните коридори към тъмното сърце на Тринадесета база. Дълго единствената светлина наоколо падаше от реещата се над главите им лампа, но след време в далечината започнаха да се появяват странни сияния и проблясъци, същински мигащи и дебнещи очи. В черните сенки нещо се местеше и шаваше, понякога живо, понякога — не. Сайлънс се вглеждаше внимателно, но се стараеше да не забелязва подробностите. Неясните очертания тревожеха най-първичните пластове на съзнанието му. Самата идея, че светът на неодушевената материя би могъл да се домогне до разум и цел, подкопаваше вярата му в устройството на Вселената.